Така се изненадах, че се подчиних.
Но какво да направя?
„Направи инвентаризация!“ — отвърна гласчето доста подразнено.
Да! Точно така — ще направя инвентаризация.
Абсурдно лесна задача. Нямах какво да губя.
В този миг някак си успях да се извъртя достатъчно, за да откача яката си от жицата и да сграбча края на кола. Неочаквано той ми даде опората, нужна ми да се изправя тромаво.
С Вал Лампман стояхме на самия ръб на пропастта като въжеиграчи, вкопчили се отчаяно в двата противоположни края на бамбуковия кол.
Той дръпна рязко изведнъж в опита да ме прекатури, но в същото време кракът му се подхлъзна върху заледения каменен улук. Лампман пусна кола и размаха трескаво ръце във въздуха, за да запази равновесие.
Но това не беше достатъчно, за да го спаси.
В пълно мълчание той падна назад и нощта го погълна. Колът се запремята лениво след него.
Някъде отдолу се чу ужасяващо тупване.
Аз останах на наклонения ръб и отчаяно се опитвах да запазя равновесие, но краката ми се плъзгаха бавно към края на покрива, който вече беше само на няколко сантиметра от подметките ми.
Отчаяно се хвърлих по лице и се опитах да забия пръсти в заледените камъни.
Безуспешно.
Когато краката ми увиснаха в бездната, направих последен отчаян опит да сграбча металната част на обрулен от времето улук и да закача пръсти за ръба му, но металът се огъна, отчупи се — почти се разпадна в ръката ми — и тялото ми се плъзна… като безжизнен манекен… в празното пространство.
В следващия миг падах… безкрайно… неизбежно… сякаш вечно… в тъмнината.
Двайсет и едно
Най-накрая отворих очи и осъзнах, че се взирам в падащия сняг. Около мен се вихреше калейдоскоп от червени и бели снежинки; те се уголемяваха, докато не се приземяха със страховита тишина върху заледената маска, която някога беше лицето ми.
Над мен, размазан сред ниско носещите се облаци, под налудничав ъгъл се извисяваше черният назъбен силует на покрива.
Зърнах разсеян лъч светлина, последван от силно трополене, сякаш непослушни служители търкаляха празни бурета за вино в голям склад.
Ново проблясване — което избухваше и угасваше с всеки удар на сърцето ми, — последвано от оглушително пукане.
Отново настъпи тишина — толкова наситена, че ме заболяха ушите. Постепенно започнах да долавям съскането на сипещия се сняг. И тогава…
Фиу!
Нещо като червена свещ озари нощта с бледо неземно сияние.
Фиу! Фиу!
Зелена и синя светлина се присъединиха към червената и комета с цвета на слънчогледи се издигна в небето и избухна в ослепителен дъжд сред снежинките.
Нощта изведнъж се преобрази в ад от студен огън с толкова ярки цветове и такъв неудържим разкош, че очите ми се напълниха с ледени сълзи.
Фиу! Фиу! Бум!
Имах чувството, че спектакълът няма край. Започвах да отпадам твърде много, за да гледам.
Някъде някой ме викаше — призив, на който не можех да устоя.
„Кой си ти“ — исках да извикам. — „Кой си?“
Но нямах глас. Като че ли вече нищо нямаше значение.
Затворих очи срещу звездната светлина, после ги отворих и почти мигновено голяма медно зелена комета се издигна и остави след себе си блещукащи жълти искри и като небесен дракон, избухна точно над мен с разтърсващо бум!
Паметната ракета, спомних си и отметнах наум съставките й: антимон… метални стружки… калиев хлорат.
За миг си помислих за Филис Уивърн, в памет на която направих ракетата, и колко тъжно беше, че единственото останало от нея са поредица призрачни изображения върху ролки черно-бял филм.
Помислих си и за Хариет.
И заспах.
Всички се бяха събрали около леглото ми, а лицата им изглеждаха като пречупени през лупа. Карл Пендрака ми предлагаше дъвка, а госпожици Падок ми подаваха еднакви чаши топъл чай. Инспектор Хюит стоеше, прегърнал през раменете жена си Антигона, която плачеше безмълвно, притиснала до устните си фина дантелена кърпичка. В долния край до леглото ми татко стоеше неподвижен, обграден от сестрите ми Офелия и Дафни, а тримата изглеждаха така сякаш току-що ги е изплюл адът.
Доктор Дарби каза тихо нещо на Догър, който поклати глава и извърна поглед. В ъгъла, с лице, заровено на рамото на съпруга си Алф, госпожа Малит трепереше като есенен лист. Зад тях леля Фелисити припряно попипваше някакъв щракащ предмет в дълбините на чантата си от алигаторска кожа.