Викарият се отдалечи от леглото ми и прошепна нещо, което ми прозвуча като „цветя“ в ухото на жена си Синтия.
В сенките имаше и други хора, но не ги виждах ясно. В стаята беше горещо и задушно. Някой явно беше почистил старата камина и бе наклал силен огън. Мирисът на сажди и въглени… и още нещо… беше пропил топлия въздух.
Какво беше? Барут? Селитра?
Дали не се намирах отново в задушаващия килер под стълбите и не вдишвах пушека от горящите списания?
Закашлях се болезнено и се разтреперих.
„Латинки“ — помислих си след много дълго време. — „Някой ми е донесъл латинки.“
Веднъж Дафи ми каза, с доста снизходителен тон, че името на това миризливо цвете означава „удар в носа“. Но макар лесно да можех да отвърна, че вонята се дължи изцяло на летливото масло, съставено до голяма степен от сулфоцианид алил (C4H6NS), или синапено масло, не го направих.
Имаше и случаи, в които проявявах смирение.
През онзи ден разглеждахме един от скицниците с рисунки на Хариет и попаднахме на букет от тези красиви цветя с венчелистчета в оранжево, жълто, червено и розово като пъстра дъга върху хартията.
Най-отдолу на страницата бе ударен голям черен печат: „Девическа академия на г-ца Бодикоут“, а до него с червен молив пишеше: „5“.
Сърцето ми понечи да изскочи от гърдите и да фрасне някого в лицето. Що за варварска учителка бе дръзнала да пише на скъпата ми мъртва майка пет минус?
Поех си обидено въздух и се задавих.
— Внимателно, скъпа — проехтя кух глас. — Всичко е наред.
Отворих очи, примижах болезнено на бялата светлина и видях край себе си госпожа Малит. Тя бързо отиде до прозореца и спусна щорите така, че да не светят право в лицето ми.
Отне ми няколко секунди да се ориентирам. Не се намирах в стаята си, а на дивана в салона.
Опитах се да се надигна.
— Недей, скъпа — каза госпожа Малит. — Доктор Дарби хубавичко те стегна.
— Моля?
— С гипс. Трябва да лежиш мирно.
— Колко е часът? — попитах, все още замаяна.
— Ами Коледа мина. Проспа я.
Сбърчих нос, щом видях засъхналия синап по гърдите си.
— Не го пипай, скъпа, компрес е. Доктор Дарби рече да го държим половин час.
— Защо? Не съм болна.
— Падна от покрива, същото е. Добре че като разчистваха, натрупаха снега на такава огромна камара, иначе щеше да пробиеш тунел чак до Китай.
Покривът ли?
Внезапно спомените ме заляха.
— Вал Лампман! — възкликнах. — Мариън Трод! Те се опитаха да…
— Успокой се — прекъсна ме госпожа Малит. — Трябва да мислиш само как да оздравееш. Доктор Дарби рече, че може да си пукнала ребро и нареди да не шаваш много.
Тя набухна възглавницата ми и отметна кичур мокра коса от очите ми.
— Но мога да ти кажа какво се случи — подсмръкна госпожа Малит. — Отведоха я с белезници на ръцете. Наложи се да я освобождават с ножиците за ламарина. Да я беше видяла само. Голямо мусене падна. Залепваше за всичко, що докоснеше, дори за полицай Линет със спретнатата му униформа, при това, след като жена му току-що я била изпрала и изгладила. Онази най-вероятно ще увисне на бесилото, но не казвай, че си разбрала от мен. Не бива да се тревожиш.
— А какво стана с Вал Лампман?
Госпожа Малит извика сериозно изражение на лицето си.
— Паднал, и той като теб. Приземил се право върху автомобила на госпожица Уивърн. Счупил си врата. Но помни, нищичко не съм ти казала.
Дълго мълчах и размишлявах как да реагирам на тази честно казано добра новина. Изглежда, Темида сама бе решила как да се справи с Вал Лампман.
Изведнъж в съзнанието ми нахлуха странни, бледи образи на размазани лица, реещи се навътре-навън в мъглива стая, в която аз лежах безпомощно.
— Госпожо Малит? — попитах най-накрая. — Антигона, жената на инспектора, тук ли е?
Госпожа Малит ме погледна озадачено.
— Не е идвала, доколкото знам.
— Сигурна ли сте? Само преди няколко минути стоеше на вашето място.
— Значи си сънувала. От снощи тук сме влизали само аз и Догър. И госпожица Офелия. Тя настоя да поседи до теб и да ти сменя мокрите кърпи на лицето. А, и полковникът, разбира се, когато Догър те намери в снега и те донесе, но това се случи снощи. Днес още не е излизал от стаята си, бедничкият. Страшно се тревожи. Сигурна съм, че ще иска хубавичко да си поговорите, когато дойдеш на себе си.