— И на мен така ми се струва.
Всъщност очаквах този разговор почти с желание. С татко изглежда си говорехме само при крайно наложителни обстоятелства.
Не чух кога вратата се отвори и в стаята влезе Догър.
— Ето го и Догър — каза госпожа Малит. — Аз мога да се връщам при овнешкото. Онези кинаджии ометоха де що имаше храна из къщата. Имат бездънни стомаси.
С пуфтене тя напусна тактично стаята, като на излизане лъсна топката на бравата с престилката си.
Догър изчака, докато вратата се затвори след нея.
— Удобно ли ви е? — попита той тихо.
Улових погледа му и по някаква глупава причина очите ми се насълзиха.
„Само чужденците плачат“, ми каза веднъж татко и аз не исках да излагам фамилията, като се разцивря.
— Измъкнахте се на косъм — рече Догър. — Ужасно щях да се разстроя, ако ви се беше случило нещо.
„По дяволите всичко!“ От очите ми като от отворени докрай водопроводни кранчета рукнаха сълзи. Взех една от хартиените носни кърпички, които госпожа Малит бе оставила до мен, и се престорих, че си издухвам носа.
— Съжалявам — промълвих. — Не исках да създавам неприятности. Просто… провеждах експеримент, свързан с Дядо Коледа. Той не е идвал, нали?
— Ще видим — отвърна Догър и ми подаде нова кърпичка. — Изкашляйте се в нея.
Почти не бях забелязала, че кашлям.
— Колко пръста виждате? — попита той и премести ръка отдясно на главата ми.
— Два — отговорих, без да поглеждам.
— А сега?
— Четири.
— Кое е атомното число на арсена?
— Трийсет и три.
— Много добре. А сега избройте основните алкалоиди в смъртно отровното кучешко грозде.
— Лесен въпрос. Хиосцин и хиосциамин.
— Отлично.
— Действали са заедно нали? Имам предвид Мариън Трод и Вал Лампман.
Догър кимна.
— Не биха могли да надвият госпожица Уивърн поотделно. За удушаване с кинолента са необходими изключително силни ръце. Целулоидът е невероятно хлъзгаво оръжие, но е и изключително издръжлив на разтягане, както несъмнено сте установявали при експерименти. Изключително мъжко оръжие, бих казал. Мотивът обаче остава неясен.
— Отмъщение — отвърнах аз. — И наследство. Госпожица Уивърн се е опитала да каже на някого — на Дезмънд или Бън, — може би на леля Фелисити. Не разчетох буквата. Знаела е, че кроят убийството й. Тъй като е била абонирана за „Полицейска газета“, „Истински престъпления“ и „Нюз ъф дъ Уърлд“ е видяла всички знаци. Записвала е подозренията си, когато са я прекъснали. Тя натъпкала листа в ботуш, който те нахлузили на крака й, докато я преобличали. Груба грешка от тяхна страна.
Догър се почеса по главата.
— Ще ти обясня по-късно — казах му аз. — Така ми се спи, че едва си държа очите отворени.
Той протегна ръка.
— Можете да свалите синапената лапа. Мисля, че гърдите ви достатъчно са се затоплили. Поне засега.
Догър ми подаде сребърен поднос, върху който оставих вонящата лапа.
— Гледай да не съсипеш посудата — казах почти на шега.
Но си беше самата истина. Серните изпарения започват да разяждат среброто за нула време.
— Не се тревожете, този поднос е с галванизирано покритие.
Изведнъж си спомних със срам, че преди няколко месеца татко обяви фамилните сребърни прибори за продажба на търг и веднага съжалих за несъобразителната си забележка.
Догър безмълвно вдигна одеялото до брадичката ми и спусна завесите на прозореца.
— А, Догър… — повиках го аз, докато прекрачваше прага. — Още една подробност. Филис Уивърн е била майка на Вал Лампман.
— Каква изненада! — отвърна Догър.
Двайсет и две
— Разбирате ли, инспекторе — казах аз, — искали са да се отърват от нея с възможно най-много заподозрени наоколо, също като убийците от „Любов и кръв“. Снимките в Бъкшоу са им дошли като манна небесна. Вал Лампман лично избрал мястото.
— По-скоро като от книгите на Агата Кристи — отбеляза сухо инспектор Хюит.
— Именно!
Беше четвъртият ден след Коледа — 29-и декември, ако трябва да съм точна.