— Цветарите връзват един вид панделка, наречена „дюранс“ на букети — обясни инспекторът. — Както каза, тя има чисто декоративна цел. И освен това е нейният подпис. Не бях забелязал връзката до този момент, когато ти оздравя достатъчно, за да откриеш липсващото парченце.
Маестро, може ли да чуя няколко триумфални тромпета? Нещо на Хендел, ако обичате! „Музика за кралските фойерверки“, например? Да, напълно подходяща е.
— Облечена да умре — казах драматично.
— Облечена да умре — усмихна се инспектор Хюит.
— Мислите ли, че е възможно, преди да стане актрисата Норма Дюранс, госпожица Трод да е работила в цветарница?
— Не бих се изненадал. Изглежда и двамата сме стигнали до едно и също място по два съвсем различни пътя.
И това ли бе двузначен комплимент? Не можах да преценя, ето защо отговорих с глуповата усмивка.
„Флавия Сфинксът“, ще си помисли той. — „Непроницаемата Флавия де Лус“. Или нещо от този сорт.
— А сега, най-добре си почини — каза изведнъж инспектор Хюит и се запъти към вратата. — Не искам доктор Дарби да ме държи отговорен за възпрепятстване на оздравяването ти.
Какъв мил човек беше инспекторът! „Възпрепятстване на оздравяването“, типично в негов стил. Нищо чудно, че жена му Антигона сияеше като прожектор, когато той е до нея. Което ме подсети…
— Инспектор Хюит, преди да си тръгнете, искам да…
Но той ме прекъсна.
— Няма нужда — махна с ръка. — Изобщо не се притеснявай.
Проклятие! Нима ме лишаваха от възможността да се извиня? Но преди да успея да изрека и дума, инспекторът продължи:
— Между другото, Антигона ме помоли да те поздравя за забележителните фойерверки. Макар очевидно да си нарушила почти всички точки от Закона за експлозивите от хиляда осемстотин седемдесет и пета до хиляда деветстотин двайсет и трета година, чието разглеждане ще отложим, докато успокоим главния комисар достатъчно, тя ми каза, че импровизираната ти заря се е видяла и чула чак в Хинли. Въпреки снега.
— Въпреки снега — казваше татко, както ми се стори, с щипка гордост в гласа. — Приятелка на госпожа Малит съобщила, че е видяла ярко червеникаво сияние в небето южно от Източен Финчинг, а някой рекъл на Макс Брок, че експлозиите се чули чак в Молдън Фенуик. По същото време снегът спирал, разбира се, но въпреки това, като се замисли човек е… забележително постижение. Все пак не е напълно изключено при снежна буря да има светкавици. Позвъних на стария си приятел Тафи Кодлинг, който по една случайност е синоптик във военновъздушната база в Лийткоут. Та Тафи ми каза, че макар изключително рядък, този феномен е бил документиран в малките часове на коледната нощ по време на… ъ-ъ… злополуката на Флавия.
Не бях чувала толкова думи от устата на татко откакто ми разказа за ученическите си години малко след убийството на Хорас Боунпени. И самият факт, че е използвал телефона, за да разбере за светкавиците! Нима идваше краят на света?
Бяха ме почистили и разположили на дивана в салона, сякаш съм една от онези героини, които все умират от туберкулоза във викторианските романи на Дафи.
Всички се бяха събрали в кръг около мен като в играта на „Щастливи семейства“, която изнамерихме в шкафа онзи път, когато валя без прекъсване три седмици и играехме до припадък с комично мрачни изражения на масата в трапезарията.
— Мислят, че върху фойерверките ти е паднал гръм — обясни Дафи. — Тъй че няма как да те държат отговорна, нали? В покрива обаче е останала огромна дупка. Догър ще трябва да организира цялото село с кофи. Страшен спектакъл! Жалко, че не го видя!
— Дафни — прекъсна я татко и й хвърли един от онези погледи, които пазеше за случаи на строго мъмрене.
— Какво? Вярно е! — продължи тя. — Трябваше да видиш как всички стояхме навън, затънали до кръста в сняг, и зяпахме с отворени усти, та чак сливиците ни се виждаха!
— Дафни…
Викарият стисна устни в опит да потисне ангелски глупава усмивка. Но преди сестра ми да получи възможност да изрече още нещо неприлично, на вратата се почука тихо и през нея надзърна колеблив нос.
— Може ли да вляза?
— Ния! — възкликнах аз.
— Дойдохме само да си вземем довиждане — прошепна тя театрално и влезе в стаята с вързоп пелени на ръце. — Снимачният екип си тръгна, ние с Дезмънд сме последните. Той щеше да ме закара до дома с колата си, но автомобилът изглежда е замръзнал. Доктор Дарби обаче ще пътува до Лондон за среща с приятели и предложи да ни закара с бебето чак до входната врата.