Оставих книгата настрани. Щях да се заема с обърканите си чувства по-късно — след като останех сама.
— Този е от мен — каза Фели. — Отвори го сега. И внимавай да не го счупиш.
Внимателно разгънах опаковката на плосък, квадратен пакет и щом го докоснах, разбрах, че е грамофонна плоча.
И наистина: беше токата от Пиетро Доменико Парадизи от сонатата му в ла минор, в превъзходното изпълнение на Айлийн Джойс.
За мен това беше най-великото музикално произведение, композирано откакто бяха изгонили Адам и Ева от Рая — мелодия, която клокочеше, танцуваше и се плъзгаше като щастливи атоми натрий или магнезий, когато ги пуснеш в колба със солна киселина.
Фели от време на време свиреше токатата на Парадизи по моя молба, но само когато не беше ядосана, тъй че не я чувах много често.
— Б-благодаря — отвърнах стъписана и видях, че Фели е доволна.
— Сега е ред на моя подарък — рече Дафи. — Скромен е, но пък и ти не заслужаваш повече.
Отново тънък плосък пакет, завързан с канап и с картичка: „За Ф. от Д.“
Беше гравюра, залепена върху картон, на алхимик, потънал в работа сред стъкленици и колби.
— Изрязах я от една книга у Фостър — обясни Дафи. — Няма да забележат липсата й. Единствените книги, които отварят, са спортни наръчници. Лов със соколи, риболов, лов на дивеч и така нататък.
— Прекрасна е — казах аз. — Възхитителна. Ще помоля Догър да ми помогне да я поставя в рамка.
— Ако разберат обаче, че е изчезнала — продължи Дафи, — ще кажа, че ти си я откъснала. Все пак за какво ми е на мен рисунка на някакъв дърт алхимик?
Изплезих й се.
Следващият подарък беше от госпожа Малит.
Плетени ръкавици.
— Каза, че ще са ти нужни за измръзналите пръсти.
— Пръстите ми наистина ли са измръзнали? — попитах аз, разтворих длан и я отдръпнах на ръка разстояние, за да я разгледам. — Малко са изтръпнали, но не ми изглеждат по-различни отпреди.
— О, само почакай — рече Фели. — Още двайсет и четири часа и ще започнат да почерняват, след което ще окапят. Ще се наложи да закачат на тяхно място куки, нали Дафи? Пет малки кукички на всяка ръка. Доктор Дарби каза, че си извадила късмет. През последните години невероятно били усъвършенствали куките и дори може да…
— Престани! — изписках аз. Пред очите ми ръцете ми трепереха.
Сестрите ми се спогледаха по онзи начин, чието значение някога знаех, но, убийте ме, не можех да си спомня.
— Да я оставим — предложи Дафи. — В това състояние не става за компания.
На вратата двете се обърнаха, прегърнати през кръста.
— Весела Коледа! — казаха в един глас и изчезнаха.
Дълго време лежах и безмълвно се взирах в тавана.
Целият ми живот ли щеше да е такъв? Винаги ли щеше да преминава от слънчев лъч в един миг към сянка в следващия? От глъчка в самота? От яростен гняв в още по-яростна обич?
Нещо липсваше. Сигурна бях. Нещо липсваше, но за нищо на света не можех да се сетя какво.
След известно време свалих тежко крака на пода и седнах. След толкова дни в легнало положение, зад очите ми избухна малка заря. Станах несигурно и стиснах облегалката на дивана за равновесие.
Постоях така за миг, докато замайването премине, после се загърнах плътно в халата и като се опитвах отчаяно да не вдигам шум, тръгнах бавно към вратата. Ако ме хванеха да се промъквам из къщата, със сигурност щяха да ми четат дълго конско.
Но коридорите бяха пусти. Жителите на селото и снимачният екип си бяха заминали.
Вестибюлът кънтеше с обичайната си тишина на тъмно дърво. Животът в Бъкшоу се беше върнал към нормалния си ход.
Някъде отгоре самотен слънчев лъч огряваше черно-белите шахматно подредени плочки и падаше точно върху черната линия, начертана преди дълги години от Антъни и Уилям де Лус, които разделили Бъкшоу на два враждуващи лагера.
Колко тъжно. Омразата им ги бе надживяла.
Бавно заизкачвах източното стълбище. На върха спрях, за да си почина и седнах на последното стъпало като птица на клон.
Само тук на върха на къщата се чувствах в известен смисъл далеч от смазващото бреме да си Де Лус. Тук горе, високо над всичко, някак си се чувствах себе си.
Просто Флавия.
Флавия Сабина де Лус. Точка.
След известно време се надигнах и се запътих, олюлявайки се, към лабораторията. От цяла вечност не бях влизала в своя sanctum sanctorum.