П. С. Каст § Кристин Каст
Преследвана
(книга пета от поредицата "Училище за вампири")
1
Сънят започна с шум от криле. Трябваше да се сетя, че това е лош знак, осъзнах го по-късно, докато си го припомнях. Беше като ято пуснати на свобода гарвани-демони, онези страховити птицеподобни от легендите на чероките, но в моя сън този шум беше само фон, като бръмчене от вентилатор или оставен на празен канал телевизор.
Намирах се насред красива поляна. Беше нощ. Пълната луна бе оцъклила огромното си око точно над дърветата около поляната. Сребристосинята й светлина насищаше пространството с призрачни сенки и всичко изглеждаше като под вода. Впечатлението се засилваше от лекия ветрец, който разлюляваше тревата — зелените й стръкчета се привеждаха към босите ми крака и се диплеха като вълни срещу морския бряг. Същият вятър повдигаше гъстата черна коса от голите ми рамене и я разстилаше по кожата ми като ефирна коприна.
Боса? Голи рамене?
Огледах се и изохках от изненада. Оказа се, че съм облечена в съвсем къса кожена рокля с голямо остро деколте отпред и отзад. Беше бяла и украсена с ресни, пера и черупки от миди, които блестяха на лунната светлина. По нея имаше сложни фигури и невероятно красиви рисунки.
Ама имам страхотно въображение, нали?
Роклята събуди в мен далечен и неясен спомен, но аз не му обърнах внимание. Не исках да ровичкам в съзнанието си. Сънувах все пак! Затова, вместо да се задълбочавам в мисли и спомени, започнах да танцувам по тревата в очакване на Зак Ефрън, а защо не и Джони Деп, който да изникне пред мен като насън и двамата да извъртим един щур флирт.
Докато правех пируети и се носех над тревата с повея на вятъра, не спирах да се оглеждам и в един миг ми се стори, че виждам сенки, които се движат някак странно по дърветата. Спрях се и проточих врат, за да видя какво точно става в нощния мрак. Познавах добре и себе си, и шантавите си сънища, така че нямаше да се учудя, ако бях сътворила вместо плодове няколко бутилки безалкохолна бира да висят по клоните на дърветата и да чакат да ги откъсна.
И тогава се появи то.
Материализира се накрая на поляната, точно под сенките на дърветата. Видях ясно очертанията му, защото луната осветяваше директно гладката му кожа.
Гладката му кожа ли? Гол?
Заковах се намясто. Възможно ли беше въображението ми да си бе изгубило ума? Нямах никакво намерение да подскачам по някаква си поляна с гол мъж, пък дори този мъж да беше мистериозният господин Джони Деп.
— Ти се колебаеш, любов моя?
Призрачният му глас ме накара да настръхна. В същото време откъм листата на дърветата се чу ужасяващ подигравателен смях.
— Кой си ти?
Зарадвах се, че в съня гласът ми не издаваше с нищо сковалия ме страх.
Смехът му беше също толкова дълбок и красив като гласа му. И също толкова страшен — отекна в клоните на дърветата, заподскача насам-натам, завъртя се около мен като живо същество.
— Правиш се, че не ме познаваш, така ли? — достигна гласът му отново до мен и аз настръхнах.
— Не, познавам те. Нали аз те измислих? Това е моят сън. Ти си коктейл от Зак и Джони.
Щом го огледах по-добре, се разколебах, но продължих да демонстрирам непукизъм, въпреки че сърцето ми биеше като бясно, защото и за слепия беше ясно, че този приятел не приличаше нито на единия, нито на другия актьор.
— Добре, де, може да си Супермен или Принц Очарование — казах аз, готова да приема всичко, но не и истината.
— Аз не съм част от съня ти. Ти ме познаваш добре. Душата ти ме познава.
Краката ми не помръднаха, но притеглено от гласа му, тялото ми само се устреми към него. Приближих се, вдигнах поглед нагоре, и още малко нагоре, и…
Беше Калона.
Познах го още от първата произнесена от него дума. Просто не исках да си го призная. Как бе успял да се вмъкне в съня ми?
Кошмар. Това не беше сън, а кошмар.
Калона нямаше дрехи и тялото му беше полупрозрачно. Плътта му вибрираше и променяше формата си при всеки повей на вятъра. В тъмната гора зад него се виждаха сенките на децата му, злите гарвани-демони, вкопчени в клоните на дърветата с човешките си ръце и крака. Големите човешки очи на неподвижните птичи лица бяха впити в мен.
— Все още ли твърдиш, че не ме познаваш?
Очите му — тъмни като беззвездно небе — бяха най-реалната част от него. Те, както и леещият се като река дълбок глас. Съзнавах, че това е кошмар, но той си беше мой, нямаше как да избягам от него. Искам да се събудя! Искам да се събудя!
Но не се събудих. Не успях. Нямах контрол над себе си. Калона имаше. Той беше създал този кошмарен сън, нощта, поляната, и бе успял някак си да ме вкара в него, бе затворил вратата към действителността.