— Трябва да благодарим за тях отново на Афродита.
— Афродита? — вдигнах вежди и заедно с останалите я погледнах въпросително.
— Какво да кажа? Превърнала съм се в детето от плаката, дето ни призовава да вършим добри дела. Добре поне, че съм хубава, иначе наистина щях да заприличам на скаут — отвърна тя, оригна се просташки и се намръщи. — Ох, scusa! /извинете/
— Скуза? — примига Джак.
— Италиански, тъпако — сопна му се тя. — Разшири гейските си хоризонти!
— Какво общо има Афродита с тези неща? — намесих се аз, за да предотвратя това, което със сигурност щеше да се превърне в махленска кавга.
— Тя ги купи. Всъщност идеята беше нейна — отвърна Стиви Рей.
— Скуза? — възкликнах и дори не се опитах да прикрия смайването си.
— Останах тук цели два дни. Нали не очакваше от мен да живея в бардак? Имам кредитни карти, защо да не пооправя малко? Това е част от фамилния кръст, който трябва да нося на раменете си. Заедно със сухото мартини — изтърси тя. — На площад «Утика», малко по-надолу по улицата, има мебелен магазин. Доставят каквото им поръчаш, както и в склада на едро, който също не е далеч оттук. Нямах представа, че наблизо има такива неща, преди една от червените шантавелки да ме светне, защото по принцип не пазарувам от подобни места.
— Те не са шантавелки — ядоса се Стиви Рей.
— Ох, ухапи ме! — озъби й се Афродита.
— Вече го направи — обади се Венера.
Афродита обърна блуждаещия си от виното поглед към нея, но преди да отвори уста, хлапето, което Стиви Рей бе нарекла Далас, каза:
— Аз й казах за склада на едро — всички обърнахме глави от Афродита към него. Той сви рамене. — Ориентирам се добре в града.
— И магазините доставиха стоките тук, долу? — изуми се Ерик.
— Не точно — обясни Стиви Рей. — Доставиха ги за «Трибюн Лофтс», които са в съседния вход. После, с малко ъ… приятелско убеждаване, свалиха стоката долу и след като се върнаха на земята, забравиха всичко. Така че, ето ти нови мебели!
— Все още не разбирам. Как сте успели да убедите хората да слязат долу? — зачуди се Дарий.
Аз въздъхнах:
— Има нещо, което трябва да знаеш за червените вампири…
— И за червените новаци също, само че при тях не е толкова силно — прекъсна ме Стиви Рей.
— Да, и за червените новаци — поправих се аз. — Те могат да контролират с психиката си нещата, които правят хората.
— Звучи по-гадно, отколкото е всъщност — побърза да го успокои Стиви Рей. — Аз просто пощипвам леко паметта на доставчиците на човешка кръв. Не контролирам действията им. Ние не използваме способностите си, за да им причиняваме зло. Нали така? — потърси тя подкрепа от червените.
Чу се едно нестройно «да, така е», но Венера не каза нищо, а Крамиша погледна виновно в земята.
— Те могат да контролират умовете на хората, но не могат да търпят слънчевата светлина. Възстановителните им сили са невероятни. И за да се чувстват добре, трябва да имат връзка със земята — започна да изрежда Дарий. — Пропускам ли нещо?
— Да — обади се Афродита. — Хапят.
6
— Не знам кое му е смешното — промърмори Афродита, когато червените хлапета избухнаха в смях.
— Афродита е откачена, дори и когато не е пияна и обвързана — обади се Крамиша. — Но всички сме свикнали с простотиите й.
— Но иначе си прав — продължих разговора си с Дарий, надвиквайки дивашкия смях на групата. — Всичко, което каза за червените хлапета, е вярно.
— Както и за червените вампири — добави Стиви Рей. Гласът й беше уморен, но в него прозираше гордост. — О, и мога да ви кажа, че слънцето изгря точно преди… — тя замълча и издаде глава, сякаш слушаше песента на щурците. — Преди шейсет и три минути.
— Всички възрастни вампири знаят кога изгрява слънцето.
— Но съм сигурна, че то не ги приспива, както приспива мен — каза Стиви Рей и подкрепи думите си с широка прозявка.
— Права си, обикновено не ги приспива — кимна Дарий.
— Ох, страшно ми се доспива, наистина — измърмори тя. — Особено днес. Обзалагам се, че това има нещо общо с шибаната стрела, която стърча цял ден от гърдите ми.
Докато слушах Стиви Рей, усетих, че и аз съм изтощена до смърт, особено след като задоволих жаждата си за кръв. Огледах смесената компания от червени и сини вампири, видях тъмните кръгове под очите им и сподавените им прозевки. Калона и проблемите в «Дома на нощта» продължаваха да тормозят съзнанието ми, да не говорим за нарастващото подозрение, че нещата с червените хлапета не са такива, каквито изглеждат, но бях прекалено уморена, за да мисля логично.