Добре, беше ми неудобно да мисля за Лорън, особено като се има предвид, че именно Ерик ми напомни за него, но дълбоко в себе си усетих, че е прав и думите му казват повече за истинската същност на Крамиша от предположенията на изтощеното ми съзнание и възбуденото ми въображение. Очевидно Никс бе протегнала ръка към това хлапе. Какво толкова му мислех, по дяволите? Аз бях единствената налична Висша жрица и само аз можех да провъзгласявам.
— Крамиша, ще те направя пръв поет лауреат.
— К-к-какво? Шегуваш ли се с мен. Шегуваш се, нали?
— Изобщо не се шегувам. Ние сме вампирска група от нов тип. Ставаме цивилизовани вампири, а това означава, че имаме нужда от поет лауреат. Ти си нашият поет.
— Ъ-ъ, по принцип съм съгласен с теб, Зо, но не трябва ли Съветът да избере новия поет лауреат чрез гласуване? — попита Джак.
— Да, и моят Съвет е тук, долу — съзнавах, че Джак говори за Съвета на Никс, онзи, който беше оглавяван от Шекина и управляваше всички вампири. Но аз също имах Съвет, — от префекти, признат от училището, с членове: аз, Ерик, близначките, Деймиън, Афродита и Стиви Рей.
— Аз гласувам за Крамиша — обади се Ерик.
— Виждаш ли, той е съвсем легален — погледнах Джак.
— Супер — засмя се той.
— Идеята е щура, но на мен ми харесва — засия Крамиша.
— Така че препиши ми тези стихове, преди да заспиш, става ли?
— Ще ги препиша, разбира се.
— Хайде, Джак, нашият поет лауреат има нужда от малко сън — каза Ерик. — Крамиша, имаш моите поздравления.
— Да, големи поздравления — присъедини се и Джак и прегърна силно Крамиша.
— Хайде, вървете сега. Чака ме работа. А трябва и да си почина. Един поет лауреат трябва да изглежда перфектно — каза строго Крамиша и хвана химикалката.
Първи напуснаха стаята Джак и Дукесата. Ние с Ерик ги последвахме надолу по тунела.
— Стихотворението наистина ли беше за Калона? — попита Джак.
— Според мен всичките са за него — казах и се обърнах към Ерик. — Ти как мислиш?
Той кимна мрачно. Изглеждаше разтревожен.
— Божичко! Какво означава това? — изплаши се Джак.
— Нямам представа, но знам, че е работа на Никс. Усещам го. Нали помните, че предсказанието за освобождаването на Калона дойде при нас под формата на стихотворение. Сега пак имаме стихове. Не може да е съвпадение.
— Ако е работа на богинята, тогава трябва да има някакъв начин да използваме стиховете в наша помощ — разсъди Ерик.
— Да, и аз си мисля същото.
— Само трябва да разберем как.
— Но за това ни е нужен някой с повече сиви клетки от моите — казах аз.
Настъпи кратка пауза, после и тримата извикахме в хор:
— Деймиън!
Призрачните сенки, прилепите и тревогите ми за червените хлапета — всичко беше временно забравено и аз забързах по тунела, следвана от Ерик и Джак.
— Вратата за депото е ей там — каза Джак и ни поведе през изненадващо уютната кухня към една странична стая, служеща явно за килер, въпреки че бях готова да се обзаложа, че някога на мястото на сега складираните пакетчета чипс и кутии със зърнени храни е имало каси с алкохол. По цялото протежение на една от стените бяха наредени догоре здраво навити спални чували и възглавници.
— Оттук ли се минава за депото? — посочих към една спусната в ъгъла на килера дървена стълба, която водеше към отворена врата.
— Да — кимна Джак.
Той тръгна пръв. Аз го последвах, подадох предпазливо глава и огледах изоставената сграда. Първото ми впечатление беше за прашна тъмнина, насичана на всеки няколко минути от проникваща през закованите с дъски прозорци и врата ярка светлина с пулсиращ светлинен ефект. Почти веднага чух трясък от гръмотевица и си спомних думите на Ерик, че навън вилнее адска буря, което не е необичайно за Тулса, дори и в началото на януари.
Но днешният ден не беше нормален, затова нямаше как да не си помисля, че бурята също не е нормална. Преди да огледам подробно помещението, извадих телефона от чантата си и го отворих. Не работеше.
— Моят също не работи. Откакто сме тук, не е показал признаци на живот — каза Ерик.
— Моят се зарежда в кухнята, но когато се качихме тук, Деймиън провери своя и той също не работеше.
— Знаеш, че бурята може да прекъсне връзките — каза Ерик в отговор на тревожния ми поглед. — Спомняш ли си онази голяма буря преди около месец? Тогава телефонът ми не работеше цели три дни.
— Благодаря ти, че се опитваш да ме успокоиш, но аз просто… не вярвам, че тази буря е природен феномен.
— Да — каза тихо той. — Знам.
Поех дълбоко въздух. Добре, естествена или не, трябваше някак да се справим и с бурята, и със ситуацията. Точно в момента нямаше нищо, ама нищичко, което можехме да направим, за да излезем от изолацията си. Навън вилнееше истинска вихрушка и ние не бяхме готови да се изправим пред нея.