Набрах номера на сестра Мери Анджела и мислено стиснах палци, докато чаках да звънне веднъж, два пъти… три пъти… Тъкмо усетих, че стомахът започна да ме присвива, когато тя отговори. Връзката беше ужасна, но все пак се чувахме.
— Зоуи! Радвам се, че се обади! — каза тя.
— Добре ли сте, сестро, как е баба?
— Тя е добре… Всичко е наред. Ние сме… — гласът й се изгуби за момент.
— Не те чувам много добре. Къде сте? Баба в съзнание ли е? — Ба… в съзнание. Ние сме под манастира, но… — телефонът запращя и изведнъж я чух ясно. — Зоуи, ти ли правиш нещо с времето?
— Аз? Не! Ами баба? Тя добре ли е там? В безопасност ли е?
— … добре. Не се безпокой, ние…
И връзката прекъсна.
— По дяволите! Връзката се скапа — закрачих нервно из сутерена, докато се опитвах да я набера отново. Нищо. Имах обхват, но дисплеят гаснеше. Опитах няколко пъти, докато накрая разбрах — не само че няма да се свържа, но като капак на всичко сигналът рязко отслабна. Това ме накара да повторя още по-ядосано. — По дяволите!
— Какво разбра? — приближи се Ерик.
— Не много. Връзката се разпадна и не можах да я набера отново. Но успях да разбера, че е добре. Баба също. Дори е дошла в съзнание.
— Прекрасна новина! Видя ли, няма за какво да се тревожиш? Всичко ще бъде наред. Сестрите са скрили баба ти в подземието, нали?
Кимнах, усещайки, че глупавите сълзи ще рукнат всеки момент от очите ми, повече от нерви, отколкото от страх за баба. Вярвах напълно на сестра Мери Анджела и щом тя твърдеше, че баба е добре, значи наистина беше така.
— Много е кофти да не знаеш какво става. Не говоря само за баба, но и за всичко там, горе — вдигнах палец към външния свят.
Ерик дойде при мен и топлите му пръсти покриха моите. Обърна ръката ми с дланта нагоре и палецът му нежно проследи новите татуировки върху тях. — Обещавам ти, че ще се справим с това, Зо. Нали не си забравила, че Никс е на наша страна? Достатъчно е да погледнеш ръцете си, за да видиш доказателството за нейното благоволение. Групата ни е малка, но ние сме силни и знаем, че правото е на наша страна.
В същия момент чух сигнала на телефона си, който ме уведоми, че имам съобщение.
— Супер! Сигурно е сестра Мери Анджела.
Отворих го и го прочетох, без да разбирам нищо.
«Всички хлапета и вампири да се върнат незабавно в «Дома на нощта».»
— Какво!? — опулих се срещу дисплея аз.
— Дай да видя — каза Ерик.
Извъртях телефона така, че той да може да прочете съобщението, Ерик кимна бавно, сякаш потвърждаваше свое предположение.
— Това е Неферет. И въпреки че звучи като едно от много-бройните й съобщения до цялото училище, мога да се хвана на бас, че говори директно на нас.
— Сигурен ли си, че е тя?
— Да, познавам номера й.
— Тя ти е дала телефонния си номер? — опитах се да не звуча толкова ядосано, колкото всъщност бях, но не съм сигурна, че успях.
Ерик сви рамене.
— Да. Даде ми го, преди да замина за Европа. Каза да й се обадя, ако имам нужда от нещо.
Аз изсумтях.
— Ревнуваш ли? — усмихна се Ерик.
— Не — излъгах аз, — но като знам каква манипулативна кучка е, не мога да не се тревожа. — Защо ни вика? Сигурно нещо между нея и Калона не е наред?
— Сигурно, но ние няма да се връщаме в училище. Поне не сега.
— Мисля, че си права. Трябва да научим какво точно се е случило горе, преди да решим какъв ще е следващият ни ход. Освен това си мисля, че ако инстинктът ти нашепва да стоим по-далеч от училище, трябва да постъпим точно така.
Погледнах го изпитателно. Той ми се усмихна и отметна един непослушен кичур от лицето ми. Очите му бяха топли и мили, нямаше и помен от влудяващото желание за секс. Боже, трябваше да престана с тези глупости. С Ерик се чувствах в безопасност. Той вярваше в мен.
— Благодаря ти — промълвих само с устни. — Благодаря ти за доверието.
— Винаги съм ти вярвал, Зоуи — отвърна той. — Винаги.
После ме прегърна и ме целуна нежно. Изведнъж вратата се отвори с трясък и наред с мъждивата следобедна светлина, в помещението влетя и вълна от леденостуден въздух. Бърз като мълния, Ерик ме закри с тялото си и се извъртя към вратата. Страхът задумка в гърдите ми.