Двамата продължаваха да се измерват с поглед над главата ми.
— Казах, престанете! — ядосах се и забих по един юмрук в гърдите им. Те примигаха изненадано и най-после обърнаха глави към мен. Сега беше мой ред да гледам страшно. — Стига сте си мерили мускулите! Вашето перчене толкова ми писна, че ми идва да призова елементите и да ви наритам и двамата.
Хийт пристъпи смутено от крак на крак. После ми пусна една от огромните си усмивки и заприлича на малко сладко дете, току-що нахокано от майка си.
— Извинявай, Зо, забравих какво ти се е насъбрало на главата.
— Да, и аз съжалявам — разкая се и Ерик. — Знам, че няма причина да се притеснявам за него и теб — и завърши с усмивка към Хийт.
Хийт ме погледна така, сякаш очакваше да кажа: знаеш ли, Ерик, всъщност има причина да се притесняваш, защото аз все още харесвам Хийт, но не казах нищо. Не можех да го кажа. Каквото и да ставаше между мен и Ерик, Хийт беше част от стария ми живот и трябваше да си остане там. Просто не пасваше на настоящето, нито на бъдещето ми. Той беше стопроцентов човек, което означаваше, че е сто процента по-уязвим от нас при евентуална атака отвън.
— Добре, тръгвам си — наруши неловката тишина той. Пристъпи от крак на крак, после тръгна бавно към изхода. Беше почти до вратата, когато се обърна и добави — Но първо трябва да поговоря с теб насаме, Зо.
— Не мърдам оттук — обади се Ерик. — Никой не те е молил за това — наежи се Хийт. — Зо, ще излезеш ли за минутка отвън?
— В никакъв случай — приближи се до мен Ерик. — Тя няма да ходи никъде.
Тъкмо смръщвах вежди с намерението да му кажа, че не ми е началник, и той направи нещо, което ме накара да побеснея. Хвана ме за ръката и ме дръпна към себе си, въпреки че не бях направила и една крачка към Хийт. Инстинктивно се дръпнах и освободих ръката си.
Той присви сините си очи. Изглеждаше ядосан и зъл, сякаш не беше моето гадже Ерик, а непознат.
— Никъде няма да ходиш! — изскърца със зъби той.
Кръвта ми кипна. Не мога да търпя да се отнасят така с мен. Това беше една от причините да не се понасяме с втория съпруг на мама. Дълбоко в себе си Загубеняка не беше нищо повече от един голям грубиян. Сега виждах същото поведение и у Ерик. Знаех, че по-късно ще съжалявам, но в онзи момент яростта ми клокочеше толкова силно, че не можех да мисля за нищо друго. Не се развиках. Не се разплаках, нито му фраснах шамар, въпреки че много ми се искаше. Вместо това, поклатих глава и казах с леденостуден тон:
— Достатъчно, Ерик! Не мисли, че ще ми казваш какво да правя, само защото отново сме заедно.
— А ти не мисли, че ще ти позволя отново да ми изневериш с човешкото си гадже — извика Ерик.
Зяпнах от възмущение и направих крачка назад, сякаш ме бе зашлевил.
— Кое, по дяволите, те кара да си мислиш, че можеш да ми говориш така? — стомахът ми се сви до такава степен, че се изплаших да не повърна в лицето му, но бързо се взех в ръце и посрещнах гневния му поглед със стомана в очите. — Като твое гадже ти казвам, че ми дойде до гуша от теб. Като Висша жрица ти заявявам, че току-що ме обиди. А като човек с мозък в главата ме караш да се питам дали в твоята има изобщо сиво вещество. Какво си мислиш, че мога да направя с Хийт за минута-две на открит паркинг по време на снежна буря? Мислиш ли, че ще легна на цимента и ще си разтворя краката за него? За такава ли ме имаш?
Ерик не отговори, продължи да ме фиксира с поглед. В изпълнената с напрежение тишина кикотът на Хийт прозвуча като супер подигравка.
— Нека да ти дам един съвет относно Зоуи, Ерик. Тя наистина, ама наистина не обича да й казват какво да прави. Такава си е още от… чакай да се сетя… някъде от трети клас. Още далеч, преди да получи онзи белег от богинята. Винаги е мразила някой да я наставлява — той протегна ръка към мен и каза: — Е, ще дойдеш ли за малко да поговорим на спокойствие?
— Да, разбира се. Мисля, че имам нужда от малко свеж въздух — отвърнах аз, игнорирах възмутения поглед на Ерик и протегнатата ръка на Хийт и тръгнах с решителни крачки към металната врата. Макар да изглеждаше тежка и солидна, щом й ударих едно рамо, излязох в студената зимна нощ. Леденият въздух ме блъсна и подейства добре на пламналото ми лице. Вдишах дълбоко, опитвайки се да успокоя нервите си и да не изкрещя към оловносивото небе цялата насъбрала се в сърцето ми ярост.
Отначало реших, че вали, но бързо осъзнах, че беше друго. Сякаш небето пръскаше по земята малки късчета лед. Не беше силно, но постоянно. Паркингът, релсите и площадката пред депото вече блестяха като вълшебни ледени фигури.
— Камионът ми е ей там — посочи Хийт към края на пустия паркинг под едно дърво, очевидно някога посадено там да украсява тротоара около гарата. Но дълги години никой не бе полагал грижи за него и вместо да си стои примерно в кръглата дупка на бетона, то бе пораснало и корените му бяха разбили тротоара наоколо. Заскрежените му клони се люлееха застрашително близо до старата сграда, някои от тях почти лежаха на покрива й. Това ме изплаши. Ако небето продължеше да сипе лед, горката стара постройка щеше да се срути и да се разбие на хиляди парченца.