Това разсея мислите ми за Хийт, за Ерик и за това какво да правя с тях.
— Да, права си, трябва да ги погледнем — казах бързо. — Деймиън, Джак обясни ли ти за стиховете на Крамиша?
— Да, дори успях да направя копие от тях, преди Крамиша да заспи, и ги прочетох, докато бяхме на пост с Джак.
— Абе, вие за какво говорите? — обади се Афродита.
— Докато ти изтрезняваше, Зо откри стихове по стените в стаята на Крамиша — каза Ерин.
— Писани са от нея, но май че всички се отнасят до Калона, което е, меко казано, зловещо — каза Шоуни.
— Сякаш той й предава абстрактни образи, а тя е само посредник — обясни Деймиън. — Според мен тези стихове имат за цел да привлекат вниманието ни. Затова си мисля, че трябва да четем всичко, което пише тя.
— Е, това е върхът! Само това ни липсваше! Някакви тъпи и неразбираеми стихове — каза Афродита.
— Като говорим за стихотворения, ето ви последните две. Още са топли. Заповядай — Крамиша се опита да ми подаде два листа, на които имаше стихове, но движението на ръката ми ме накара да изохкам от болка.
Ерик взе листовете, доближи ги до мен и ги вдигна така, че аз, Деймиън, близначките, Афродита и Джак да можем да ги прочетем едновременно. Първото беше объркващо:
— Ох, заболя ме главата. Това ми е достатъчно. Няма да ви казвам колко мразя поезия — каза Афродита.
— Имаш ли някаква идея за какво може да става дума? — погледнах към Деймиън.
— Предполагам, че ни дава насоки как да накараме Калона да «избяга», да се махне оттук — каза бавно той.
— Знаем какво означава да «избяга», господин тълковен речник — каза Ерин.
— Това, дето казва «да избяга», вместо да «бъде убит», ми действа някак депресиращо — обади се Джак.
— Калона не може да бъде убит — отговорих машинално. — Той е безсмъртен. Не може да бъде унищожен. Но може да бъде прогонен, въпреки че нямам представа какво би го накарало да избяга. Със сигурност не можем да го убием.
— Аз мисля, че това, което ще го накара да избяга от мястото на срещата, са онези пет не знам какви си неща — предположи Джак.
— Където и да се намира това място и каквито и да са тия неща — измърморих аз. — Те са хора, които представляват всяко едно от тези неща, поне това ми дойде наум. Виждате ли, че са изписани с главни букви? Това означава, че са собствени имена или имена на хора — каза Деймиън.
— Имена на хора са — поясни Крамиша.
— Знаеш ли нещо по-конкретно за тях? Можеш ли да ни кажеш кои са те? — попита Деймиън.
Крамиша поклати глава.
— Не. Но когато споменахте, че може да са хора, си помислих, че може да са хора.
— Дай да видим другото — предложи Деймиън. — Може би ще ни помогне да разгадаем това. Съсредоточих се върху следващия лист. Второто стихотворение не беше дълго, но докато го четях, косата ми настръхна.
«Тя се завръща. През кръв и в кръв.
Връща се с рана дълбока като моята.
Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»
— Какво си мислеше, докато пишеше това? — погледнах озадачено Крамиша.
— Нищо. Още бях сънена. Просто записах думите, които прозвучаха в главата ми. И на двете стихотворения.
— Това не ми харесва — поклати глава Джак.
— И не мисля, че ще ни помогне да разгадаем първото стихотворение. Не виждам нищо общо между двете — поклатих глава. Но кой говори? Кой е този, който пита дали ще го спася? Или ще я спася? С всяка минута силите ми намаляваха все повече. Болката от дългия разрез през гърдите ми пулсираше в такт със сърцето.
— Може да е Калона — замисли се Афродита. — Нали в първото стихотворение става дума за него?
— Да, но не сме сигурни, че Калона изобщо има нещо човешко в себе си — отбеляза Деймиън.
Стиснах здраво устни, въпреки че първата ми реакция беше да заявя импулсивно, че според мен Калона невинаги е бил такъв, какъвто ние го видяхме.
— От друга страна — продължи Деймиън, — знаем, че Неферет се е отказала от Никс. Това означава, че е изгубила своята човешка същност. Така че може да се отнася до нея.
— Бррр! — направи гримаса на отвращение Ерин.
— Да, тя със сигурност е загубила и човешката си същност, и акъла си — каза Шоуни.
— Между другото, не ви ли се струва, че може да става дума за онова ново неживо хлапе? — каза тихо Ерик.