— Може и да си прав — замисли се Деймиън и на мен ми се стори, че виждам как малките зъбчати колелца в мозъка му се въртят. — «С дълбока рана» и «като мен човек» може да е метафора за неговата смърт. Раната на Зоуи определено е смъртоносна и вероятно и двамата са привлечени към «Дома на нощта».
— И човешкото у него може да е изчезнало. Като при останалите червени хлапета — каза Афродита.
— Ей, за какво говорите вие? Имам си достатъчно човешки черти. — Крамиша изглеждаше искрено възмутена.
— Но в тебе нямаше и грам човешко веднага след като се съживи, нали? — попита Деймиън. Тонът му беше делови, имах чувството, че я разпитва само за да очертае по-ясно картината.
Това успокои Крамиша.
— Нямаше, тук си прав. В началото нямах никакви чувства. И никой от нас нямаше.
— Това може да е правилен подход към анализа на второто стихотворение — каза Деймиън. — Добре, че Крамиша е с нас и нейната дарба към поезията ни дава възможност да погледнем в бъдещето. Колкото до първото стихотворение… не знам. Трябва да помислим още малко. Трябва ни време, за да разгледаме всички възможни значения. Точно сега нямаме никакво време и аз все още не намирам никаква логика в него. Въпреки това трябва да благодарим на Крамиша.
— Няма проблем — ухили се Крамиша. — Това е част от работата ми като поет лауреат.
— Поет какво? — наостри уши Афродита.
Крамиша я погледна войнствено. — Зоуи ме направи вампир поет лауреат.
Афродита отвори уста, но аз я изпреварих:
— Тъкмо сме се събрали и моментът е подходящ моят Съвет на префектите да гласува за удостояването на Крамиша със званието Поет Лауреат — първо се обърнах към Деймиън. — Какъв е твоят вот?
— Определено «да» — отвърна той.
— Аз също съм «за» — каза Шоуни.
— И аз. Радваме се, че имаме жена за поет лауреат — каза Ерин.
— Аз вече гласувах за нея — каза Ерик.
Всички се обърнахме към Афродита. — Добре де, «да» — изсумтя тя.
— Гарантирам, че Стиви Рей също ще гласува положително — завърших аз. — Значи вече можем да те обявим официално за поет лауреат.
Всички се усмихнахме на Крамиша, която се разтопи от удоволствие.
— Добре, нека сега да обобщим — върна ни Деймиън на темата. — Всички приехме, че първото стихотворение на Крамиша ни казва как Калона би могъл да бъде прогонен, въпреки че не разбираме как това може да стане. Второто говори, че Зоуи може някак си да спаси Старк, когато се върне в «Дома на нощта».
— Да, поне така звучи — казах и връчих листовете със стихотворенията на Афродита. — Сложи ги в чантата ми, ако обичаш.
Тя кимна, сгъна ги старателно и ги пъхна в сладката ми малка чанта.
— Щеше ми се инструкциите в стихотворенията да са по-ясни — въздъхнах безпомощно.
— Мисля, че трябва да обърнеш сериозно внимание на Старк — каза Деймиън.
— Най-малкото тя трябва да потърси доказателство, че може стихотворението да се отнася за него — каза Ерик. — В него се говори за дълбока рана и точно сега това е повече от поетична метафора.
Заслушах се в отговора на Деймиън, който беше само наполовина съгласен с него, и неволно избягах от пронизващите сини очи на Ерик право в тъжния кафяв поглед на Хийт, който каза отчаяно:
— Нека да позная. Старк е друг твой кандидат за гадже, нали?
Аз не отговорих и той отпи нова дълга глътка от бутилката.
— Ами, какво да ти кажа, Хийт? — обади се Джак вместо мен. Седна на леглото до него и го потупа съчувствено. — Старк също е от новаците и беше нещо като приятел на Зоуи, преди да умре и да се съживи. Отскоро е при нас, така че никой не го познава много добре.
— Но ти знаеше за него неща, за които ние нямахме представа — погледна ме Деймиън. — Например, че Никс му е дала дарбата никога да не пропуска целта си.
— Да, разбрах някои неща, за които бяха информирани само Неферет и преподавателите — отвърнах, като се стараех да не гледам към Хийт, който продължаваше да надига бутилката, нито към нещастния Ерик.
— Аз съм преподавател, но не знаех за дарбата му — засече ме той.
Затворих очи и отпуснах глава върху възглавницата.
— Може би Неферет го е скрила от вас — казах съвсем отпаднала.
— След като е било секретна информация, защо новакът ще го споделя с теб? — продължи Деймиън.
Ядосах се, че ме карат да се чувствам като на разпит, и не отговорих. Останах със затворени очи и си представих мачовската полуусмивка на Старк и онова внезапно чувство, че съм свързана с него по специален начин. Беше толкова силно, че се наведох и го целунах, докато умираше в ръцете ми.