Дарий премести преднамерено бавно вниманието си от Аристос към ужасяващото същество — нито човек, нито птица, а по-скоро отвратителен мутант, смес от двете.
— Не те познавам, създание.
Демоничният гарван присви червените си очи.
— Сссине човешки, можеш да ме наричашшш Рефаим.
Дарий повтори, без да примигва:
— Все още не те познавам.
— Ссскоро ще ме опознаешшш — изсъска съществото и отвори клюна толкова широко, че всички видяхме огромната му паст.
Дарий му обърна гръб и отново погледна към Аристос.
— Състоянието на жрицата е тежко и хлапетата имат нужда от почивка. Ще ни пуснеш ли да преминем?
— Това Зоуи Редбърд ли е? Нея ли водиш?
Като чуха името ми, всички демонични гарвани се размърдаха неспокойно и насочиха вниманието си от Дарий към джипа. Чу се плясък на криле и изродените крайници се раздвижиха с удвоена енергия. Никога не съм се радвала толкова на бронирани стъкла.
— Тя е — Дарий не можеше да отрече този факт. И отново попита. — Ще ни пуснеш ли да преминем?
— Разбира се — отвърна Аристос и посочи към главната сграда. — Нали има заповед всички хлапета да се върнат в училище.
Движението на главата откри врата му и близката лампа освети голата му плът. Забелязах тънка червена резка, сякаш мястото беше одраскано наскоро.
Дарий отвърна отсечено:
— Ще откарам жрицата до амбулаторията. Тя не може да ходи сама — каза спокойно Дарий.
Той се обърна и тръгна към джипа, когато гласът на Рефаим го спря.
— Черррвената с вассс ли е?
Дарий се обърна.
— Нямам представа кого имаш пред вид под «червената».
Рефаим разпери огромните си черни криле и скочи върху капака на джипа. Звукът от скърцането на метала под тежестта му се изгуби сред колективното съскане на раздразнените котки. Рефаим заби подаващите се от човешките му ръце нокти на звяр в капака и отново се обърна към Дарий.
— Не ме лъжжжи, човешшшки сссине! Зззнаеш, че говоря ззза червения вампиррр — яростта се отрази на гласа му и той вече изглеждаше по-малко човешки.
— Пригответе се да призовете елементите — казах и се опитах да превъзмогна болката, за да говоря ясно и спокойно, но се чувствах толкова слаба и с олекнала глава, че не бях сигурна дали ще успея да призова Духа вместо Афродита, да помогна на кръга и да насоча действията на останалите. — Ако това чудо нападне Дарий, хвърляме всички стихии срещу него, взимаме си Дарий и се махаме оттук.
Но Дарий не изглеждаше разтревожен. Той погледна спокойно в очите на чудовището.
— Да не би да имаш предвид червената жрица вампир Стиви Рей?
— Дааааа! — издиша застрашително съществото.
— Тя не е с мен. Возя само група сини хлапета. И… както вече казах, Жрицата се нуждае от незабавна медицинска помощ — той продължи да гледа спокойно птиче човека, излязъл сякаш от нощен кошмар на побъркан човек, и продължи, без да мигне. — Питам за последен път, ще ни пуснете ли да минем?
— Минавайте, ррразззбира ссее — изсъска съществото. Не слезе от капака, но се отдръпна, за да може Дарий да отвори предната врата.
— Ела отсам. Бързо — кимна Дарий към Афродита и й подаде ръка, за да й помогне да слезе от колата през мястото за шофьора. После го чух да й шепне: — Застани плътно до мен.
Тя кимна и тръгна заедно с него към моята врата. Дарий се наведе и срещна очите ми. После се вгледа във всички поред.
— Готови ли сте? — попита тихо. Въпросът съдържаше много повече от тези три думи.
— Да — отговориха в хор Деймиън и близначките.
— Да — казах аз.
— Стойте близо един до друг — прошепна той.
Дарий и Деймиън успяха да ме измъкнат от колата и да ме наместят в ръцете на воина. Впили мълчаливи погледи в гарваните-демони, всички котки се изнизаха от колата и сякаш се стопиха в ледения мрак. Отдъхнах си, когато видях, че нито едно от уродливите същества не се спусна към моята Нала. «Моля те, пази котките» — изпратих кратка молитва към Никс. Афродита, Деймиън и близначките ни наобиколиха и сякаш, слели се в едно, ние се отдалечихме от джипа по посока на училището.
Когато Аристос ни поведе към най-близката сграда на лагера, където бяха апартаментите на преподавателите и лечебницата, гарваните-демони, включително и Рефаим, изчезнаха към небето. Дарий ме пренесе през сводестата дървена порта, която винаги ми бе напомняла за врата на замък зад защитен ров. Неволно се замислих за онази нощ, когато преминах през нея за пръв път. Оттогава бяха минали около два месеца, аз бях в безсъзнание и ме бяха отнесли на ръце в лечебницата на «Дома на нощта», където се събудих, без да имам и най-малка представа за бъдещето. Колко странно, че сега бях почти в същото положение!