— Но може би ще боли мъничко? — попита отпаднало Стиви Рей.
— Жрице — Дарий постави големите си ръце върху крехките й рамене и я погледна в очите. — Ще боли повече от «мъничко».
— Затова съм тук — каза Афродита. — Ще те държа, за да не прецакаш работата, докато се гърчиш и виеш от болка — тя се поколеба за миг, после добави: — Но ако пощурееш и ме ухапеш отново, ще ти смачкам физиономията.
— Няма да те ухапя, Афродита — каза отпаднало Стиви Рей.
— Стига вече, хайде да започваме — намесих се аз.
Преди Дарий да разкъса напълно това, което бе останало от ризата й, той я погледна и каза смутено:
— Жрице, ще трябва да разголя гърдите ти.
— Мислех си за това, докато работеше по гърба ми. Ти си нещо като лекар, нали така?
— Всички синове на Еребус имат медицински познания, за да могат да помагат на ранените си братя — той заряза за момент строгото си изражение и й се ухили. — Така че да, можеш да ме приемеш за лекар.
— Тогава няма проблем. Лекарите са обучени да не обръщат внимание на голотата на пациентите си.
— Да се надяваме, че обучението му не е било пълно и цялостно — измърмори Афродита.
Дарий й смигна съучастнически, аз прихнах, което накара Стиви Рей да се изкиска и след това веднага да изпъшка от болка. Тя се опита да ми се усмихне, но беше прекалено бледа.
Някъде по това време се разтревожих истински. Горе, в «Дома на нощта», неживият мъртъв Старк бе изпълнил зловещата заповед на Неферет, бе прострелял Стиви Рей и кръвта й плисна като фонтан. Беше толкова много и изглеждаше, че земята около нея кърви. Така се изпълни предсказанието за освобождаването на тъпия паднал ангел Калона от тъпия му многовековен затвор в земята. Имах чувството, че цялата кръв на Стиви Рей се изсипа на земята, но колкото и да беше странно, тя изглеждаше добре, движеше се и говореше в пълно съзнание.
— Готова ли си, Зоуи?
Гласът на Дарий ме стресна. Зъбите ми затракаха от страх толкова силно, че едва успях да изрека:
— Д-да.
— Стиви Рей — обърна се нежно към нея той, — готова ли си?
— Предполагам, да, както винаги. Но държа да ти кажа, че не искам повече да ми се случват такива неща.
— Афродита? — вдигна поглед той и й кимна.
Афродита коленичи на пода пред леглото, хвана здраво двете ръце на Стиви Рей над лакътя и й каза:
— Опитай се да не мърдаш много.
— Ще се постарая.
— На три — погледна ни Дарий, приближи голямата ножица до стрелата и започна да брои. — Едно… две… три!
Всичко се разви много бързо. Дарий клъцна края на стрелата, сякаш беше тънка клонка.
— Покрий я! — извика към мен и аз притиснах марлята към стрелата, чийто край все още стърчеше два-три сантиметра точно между гърдите на Стиви Рей, а той мина зад гърба й.
Тя стискаше здраво очи, дишаше накъсано, поемаше въздуха на малки, шумни глътки. По лицето й се стичаха бисерни капки пот.
— Отново действаме на три, само че този път ти започваш да избутваш стрелата към мен — чух гласа на Дарий.
Искаше ми се да спра всичко това и да извикам: Не, хайде да я превържем и да се опитаме да я отведем в болница, но той започна да брои.
— Едно… две… три!
Натиснах твърдия, прясно отрязан край на стрелата. В същото време Дарий, подпрян с една ръка за рамото на Стиви Рей, я измъкна от тялото й с едно рязко движение, придружено с отвратителен мляскащ звук.
Стиви Рей изпищя. Аз също. След мен изпищя и Афродита. Стиви Рей се отпусна в ръцете ми.
— Дръж марлята върху раната — нареди ми Дарий и умело почисти новата дупка на гърба й.
Помня, че непрекъснато повтарях:
— Всичко е наред. Всичко е наред. Вече излезе, всичко свърши…
Помня как заплакахме с Афродита. Стиви Рей притискаше главата си в рамото ми и не можех да видя лицето й, но усетих сълзите й по блузата си. Дарий я подхвана под мишниците и й помогна да легне отново, за да превърже входната рана. И тогава страхът ме разтърси до дъно. Не бях виждала толкова блед човек като Стиви Рей, не и жив. Очите й бяха плътно затворени, но кървавите й сълзи оставяха ужасни следи по бузите й и контрастът между тях и прозрачната й, лишена от цвят, кожа беше зловещ.
— Стиви Рей? Добре ли си?
Гърдите й се повдигаха и спускаха, но тя не помръдна, нито отвори очи.
— Аз… още… съм тук — прошепна тя след малко през мъчително дълги паузи. — Но… май… ви наводних.