Реагирах светкавично и по инстинкт. Случиха се няколко неща едновременно. Аз вдигнах чаршафа до брадичката си, нададох невероятен писък и се дръпнах с такава сила назад, че главата ми се удари в таблата на леглото. В същия момент отвратителният гарван изграчи, разпери криле, сякаш искаше да връхлети върху мен и… вратата се отвори. Дарий се втурна в стаята, хвърли поглед към зловещото същество и с едно убийствено грациозно движение бръкна във вътрешния джоб на коженото си сако за скрития там нож, освободи острието и го метна към него. Острието се заби дълбоко в гърдите му. Рефаим изпищя и се олюля назад, стиснал здраво украсената с перли дръжка на ножа.
— Ти дръзна да нападнеш моя син! — изгърмя гласът на Калона. С две крачки той се намери до Дарий. Силен като истински бог, го хвана за гърлото и го повдигна във въздуха. Беше толкова висок и ръцете му толкова дълги и силни, че можеше да запрати Дарий в тавана и да го размаже като нищо. Задържа ги високо над себе си и краката на Дарий започнаха безпомощно да се мятат насам-натам, докато юмруците му налагаха безсмислено мускулестите ръце на Калона.
— Спри! Не го наранявай! — завличайки чаршафите със себе си, станах от леглото и се затътрих към тях. Едва сега осъзнах, че съм прекалено слаба. Калона бе разтворил черните си криле и трябваше да се провра под едното, за да стигна до Дарий. Нямах представа защо скочих от леглото и какво исках да направя. Дори да бях здрава и в добра форма, пак не можех да се сравнявам с това безсмъртно същество, да не говорим сега, в това състояние, и въпреки че закрещях с всички сили и започнах да го налагам с юмруци, не бих казала, че му създавах повече неприятности от досаден комар. Но тогава се случи нещо. Погледнах нагоре към кехлибарените очи на Калона, видях оголените му в усмивка кучешки зъби и осъзнах, че докато задушаваше бавно живота у Дарий, той се забавляваше. Всичко това му харесваше.
Калона разкри истинската си същност и аз разбрах, че той не е неразбраният герой, който, огрян от истинската любов, неочаквано ще покаже на света добрата си страна. Нямаше значение дали винаги е бил такъв, или е станал зъл впоследствие. Важното бе, че сега беше зъл. Магията, която сковаваше волята ми, се разби като стъкло и се замолих с цялото си сърце то да се счупи така, че парченцата да не могат никога да се съберат.
Напълних дробовете си с въздух, вдигнах ръцете си с дланите нагоре, без да ме е грижа за чаршафа, който се смъкна надолу и ме остави чисто гола пред него, и извиках със сетни сили:
— Вятър и Огън, елате при мен, имам нужда от вас!
Моментално усетих присъствието на двата елемента и видях в съзнанието си Деймиън и Шоуни. Стояха със затворени очи, обединили сили в помощ на природните стихии. Точно това ми трябваше — малка помощ от приятели. Присвих очи и вложих цялата си енергия в последната команда.
— Накарайте крилатия звяр да пусне Дарий!
Спомних си как Вятърът и Огънят ме извадиха от затруднението с тези скапани гарвани-демони и прострях ръце към Калона, за да насоча елементите към него. След като успяха да ме спасят от синовете, би трябвало да нямат проблем и с бащата.
Ефектът беше незабавен. Горещата вълна подхвана разперените криле на падналия ангел, размята ги напред-назад, залепи се със съскащ звук по голата му кожа и го обви в облак от гореща пара. Той изпусна жертвата си и Дарий падна тежко на земята. Жаден за въздух, той отвори уста и се опита да стане и да ме предпази с тялото си от Калона и Рефаим. Не можех да му помогна с нищо, освен да се опитам да овладея дишането си и да мигам като побъркана, за да махна тези странни малки ярки петна от очите си. Огънят и Вятърът си отидоха и аз останах права, едва държейки се на треперещите си крака.
С крайчеца на окото си долових движение при отворената врата. Обърнах се и зяпнах изненадано, когато видях Старк да се втурва в стаята. Смъртоносната му стрела вече опъваше тетивата на лъка. Той я насочи към Дарий, но в последния момент размисли, тръсна глава, като че ли искаше да проясни съзнанието си, после бавно се обърна към мен. Заля ме вълна на радост. Той отново приличаше на себе си. Очите му не светеха в червено. Беше спокоен, нямаше вид на скелет с хлътнали бузи. Чак тогава осъзнах, че стоя пред него напълно гола и го гледам в очите. Грабнах бързо свлеклия се в краката ми чаршаф и го увих около себе си като след баня. Въпреки бъркотията и стреса, бях сигурна, че лицето ми е червено като домат. Трябваше да кажа нещо, каквото и да е. Но мозъкът ми зацикли около една-единствена мисъл: той ме видя гола.