— В правото си съм да се ядосвам — заявих аз по-скоро на себе си.
Е, наистина бях в правото си.
— Неприятномиеченеуспяхдапомогна. Ноивиемеразберете. Ниенаистинавихаресваме.
Двамата стояхме там. Погледнахме снега. Снегът беше пухкав като перушина, посипала се от разкъсан облак.
Отидох да си взема от кухнята още една бира. Всеки път, когато минавах покрай стълбището, се натъквах на огледалото. Другото ми „Аз“ явно също беше тръгнало за бира. Погледнахме се в лицето и въздъхнахме. Живеехме в два различни свята, а пак мислехме за едни и същи неща. Точно като Граучо и Харпо в „Патешка супа“.
Всекидневната зад мен се отразяваше в огледалото. Или може би всекидневната зад него. Всекидневната зад мен и всекидневната зад него бяха една и съща всекидневна. Същото канапе, същият килим, същият часовник, картина, библиотека, всичко си беше същото. Не особено неуютна за всекидневна, макар че вкусът, с който беше обзаведена, не бе от най-безупречните. И въпреки това имаше нещо различно. Или просто имах чувството, че нещо е различно.
Грабнах поредната синя „Льовенбрау“ и както я държах, на връщане към всекидневната погледнах още веднъж всекидневната върху огледалото, след това погледнах и всекидневната. Човекът овца седеше на канапето и гледаше лениво снега.
Извърнах се към Човека овца върху огледалото. Но върху огледалото нямаше никакъв Човек овца. Във всекидневната нямаше никого, имаше само празно канапе. В огледалния свят бях сам. Прониза ме ужас.
— Изглеждатеблед — отбеляза Човекът овца.
Свлякох се на канапето и без да казвам нищо, отворих бирата и отпих.
— Сигурностенастинали. Аконестесвикнализиматапотиякраищащевисесторитежка. Иевлажно. Днессилегнетерано.
— А, не — казах аз. — Днес няма да спя. Ще чакам тук приятеля си.
— Знаетечещедойдеднесли?
— Знам — потвърдих аз. — До десет часа довечера ще бъде тук.
Човекът овца ме погледна. Очите, надзъртащи иззад маската, бяха безизразни в буквалния смисъл на думата.
— Довечера си събирам багажа, утре заминавам. Ако го видите, му кажете. Но не мисля, че е необходимо.
Човекът овца кимна с разбиране.
— Съссигурностщесечувствамсамотенщомситръгнете. Носигурнонеможетеданесиотидете. Междудруготомогалидавзематозисандвичсъссирене?
— Разбира се.
Човекът овца уви сандвича в хартиена салфетка и го пъхна в джоба си, после си сложи ръкавиците.
— Даносесрещнемотново — рече ми на тръгване.
— На всяка цена ще се срещнем.
Човекът овца се отправи през пасището на изток. Накрая булото на снега го погълна. След това всичко потъна в тишина.
Налях в чашата на Човека овца три пръста бренди и го изпих на един дъх. Гърлото ми пламна, малко по малко пламна и стомахът ми, но след трийсет секунди тялото ми престана да трепери. Само тиктакането на часовника с кутия, което продължи да блъска вътре в главата ми.
Може би наистина имах нужда от малко сън.
Свалих отгоре едно одеяло и заспах на канапето. Чувствах се напълно изтощен, като дете, лутало се три дни из гората. Затворих очи и след миг съм се унесъл.
Сънувах ужасен сън. Сън, прекалено ужасен, че да си го спомням.