Имах чувството, че някой ме наблюдава, ала не обърнах никакво внимание. Изпитваш такова чувство, когато си сам в голяма стая.
Замислих се за клетките. Както каза бившата ми жена, в крайна сметка всяка твоя клетка е изгубена. Изгубена дори за самия теб. Притиснах длан до бузата си. Лицето, което усети дланта ми, не беше моето лице, така ми се стори. Беше лицето на друг, приело формата на моето лице. Но не си припомнях подробностите. Всичко: имена, усещания, места, се разтвори и беше погълнато от мрака.
В тъмното часовникът удари осем и половина. Снегът беше спрял, но небето още бе покрито с плътни облаци. Никъде никаква светлинка. Лежах дълго, заровен в канапето, с пръсти в устата. Не виждах ръката си. Газовата печка беше изключена, затова в стаята беше студено. Свит на кълбо под одеялото, гледах невиждащо навън. Бях се сгушил на дъното на дълбок кладенец.
Времето. Частиците на мрака образуваха върху ретината ми тайнствени шарки. Шарки, които се разпадаха беззвучно, колкото да бъдат заменени от нови шарки. Мракът, единствен мракът мърдаше като живак в неподвижно пространство.
Спрях мислите си и оставих времето да отминава. Нека времето ме отнесе. Да ме отнесе там, където един нов мрак образува още по-нови шарки.
Часовникът удари девет. След като заглъхна и деветият удар, се приплъзна тишина, която зае мястото му.
— Мога ли да си кажа репликите? — попита Плъха.
— Нямам нищо против — отвърнах аз.
39.
Обитаващи мрака
— Нямам нищо против — отвърнах аз.
— Дойдох един час преди уреченото време — рече Плъха така, сякаш се извиняваше.
— Не се притеснявай. Както виждаш, не правя нищо.
Плъха се засмя тихо. Стоеше зад мен. Сякаш бяхме с гръб един към друг.
— Както преди години — рече Плъха.
— Вероятно така и няма да можем да си поприказваме откровено, ако не разполагаме с време — отбелязах аз.
— Със сигурност май е така — усмихна се той.
Дори в непрогледния мрак, черен като японски лак, макар и да седяхме с гръб един към друг, аз усетих, че се усмихва. Можеш да разбереш много неща и по най-дребната промяна във въздуха. Навремето бяхме приятели. Много отдавна, въпреки че почти не помнех кога.
— Нали някой е казал: „Най-добър е приятелят, с когото убиваш времето?“
— Каза го ти, нали?
— Шесто чувство, остро както винаги. Прав си.
Въздъхнах.
— Но този път, при всички тези събития, шестото ми чувство мълчи. Мълчи така, че чак се притеснявам. Въпреки множеството намеци, които всички ми давате.
— Неминуемо е. Справи се по-добре от повечето.
Замълчахме. Плъха като че ли си гледаше ръката.
— Накарах те да преживееш какво ли не, нали? — допълни той. — Бях голям гадняр. Но нямаше друг начин. Няма друг, на когото мога да разчитам. Както ти писах в онези писма.
— Точно това искам да те питам. Защото не мога да приема всичко просто така.
— Разбира се, че не можеш — потвърди Плъха, — освен ако не изясня някои неща. Но нека първо пийнем по бира.
Той ме спря още преди да съм се изправил.
— Аз ще донеса — рече ми. — В края на краищата къщата е моя.
Чух как Плъха отива уверено в пълния мрак в кухнята и вади от хладилника няколко бири — през цялото време отварях и затварях очи. Мракът в стаята беше с оттенък, който почти не се различаваше от мрака, когато затворех очи.
Плъха се върна с бирата, която остави на масата. Намерих опипом една от кутийките, отворих я и изпих половината.
— Ако не я виждаш, не прилича на бира — рекох.
— Извинявай, но се налага да е тъмно.
Докато пиехме бирата, не казахме нищо.
— Е — подхвана Плъха, като се прокашля.
Върнах празната кутийка на масата и продължих да лежа неподвижно, увит в одеялото. Чаках Плъха да каже нещо, но думи не последваха. Чувах само как той разтръсква кутийката, за да провери колко бира е останала. Стар негов навик.
— Е — повтори той. После допи бирата на един дъх и сложи с кух звук кутийката върху масата. — Първо нека започнем с това защо съм дошъл тук. Нали нямаш нищо против?
Не му отговорих. Плъха продължи:
— Баща ми купи къщата, когато бях на пет години. Не знам защо е хвърлил толкова усилия, за да купи имот тук, горе. Вероятно се е спазарил добре с военните от американската армия. Както виждаш, мястото е страшно неудобно, дотук можеш да се добереш само през лятото, падне ли сняг, пътят става непроходим. Окупационните сили са смятали да поправят пътя и да сложат тук радар или нещо такова, но явно са се отказали заради времето и големите разходи. Градът е беден, не може да си позволи да оправи пътя. Не им е по джоба дори да го постегнат. Заради това имотът не върши работа и отдавна е забравен.