— А Овчия професор? Дали не иска да се върне да живее тук?
— Овчия професор живее в спомените си. Няма дом, където да се върне да живее.
— Сигурно е така.
— Пийни още бира — предложи Плъха.
— Засега ми стига — отказах аз.
Печката не работеше и бях премръзнал до кости. Плъха отвори още една бира и започна да си я пие сам.
— Баща ми обикна имота, пооправи за своя сметка пътя, потегна къщата. Струва ми се, че вложи доста пари. Благодарение на това, стига да имаш кола, можеш да си живееш преспокойно тук, поне през лятото. Отопление, тоалетна с течаща вода, душ, телефон, електрически генератор в случай на повреди. Направо не проумявам как Овчия професор е живял преди това тук.
Плъха издаде звук, който не беше нито оригване, нито въздишка.
— Докато навърших петнайсет години, идвах тук всяко лято. Заедно с майка, татко, сестра ми и прислужницата, която вършеше къщната работа. Сега, като се замисля, това вероятно са били най-хубавите години в живота ми. Давахме под аренда пасището на града — всъщност го даваме и досега — и щом започнеше лятото, всичко наоколо се запълваше с градските овце. Накъдето се обърнеш, овце. Затова спомените ми за лятото винаги са свързани с овце. След това семейството почти не стъпваше тук. Купихме друга вила по-наблизо, пък и сестра ми се омъжи. Вече не се смятах за част от семейството, фирмата на баща ми изживяваше тежки времена, а и ставаха какви ли не неща. При всички положения имотът беше зарязан. За последен път съм идвал тук преди единайсет години. Дойдох сам. За един месец.
Плъха замълча за миг, сякаш си спомняше.
— Тъжен ли беше? — попитах аз.
— Аз тъжен? Я не ме разсмивай. Стига да беше възможно, щях да остана за постоянно тук. Но нямаше как да стане. Все пак къщата е на баща ми. Няма да дочакаш да направя тази услуга на стареца.
— А сега?
— Сега е същото — отвърна Плъха. — Все повтарях, че това е последното място, където искам да се върна. Но когато видях снимката в хотел „Делфин“, ми се прииска да го видя още веднъж. От сантиментални подбуди. Дори ти изпадаш понякога в такива настроения, нали?
— Да — потвърдих.
Аз също се разнежих.
— Точно тогава научих за Овчия професор. За овцата мечта със звездата върху гърба. Доколкото разбирам, и ти знаеш за тях?
— Да.
— Накратко казано — продължи Плъха, — научих за тях и побързах да се кача с намерението да прекарам цялата зима тук. Не можех да устоя на подтика. Баща ми вече не ме вълнуваше. Стегнах си багажа и дойдох. Сякаш нещо ме теглеше насам.
— И тогава ли се натъкна на овцата?
— Да — отвърна Плъха.
— Трудно ми е да говоря за онова, което се случи после — рече Плъха. Взе втората празна кутийка от бира и я смачка. — Може би искаш да ме питаш нещо? Вече знаеш доста от нещата, които има да се знаят, нали?
— Добре, но ако нямаш нищо против, нека не започваме от началото.
— Давай.
— Ти вече си мъртъв, нали?
Не знам колко време му трябваше, за да отговори. Може би няколко секунди, може би… Плъха мълча дълго. Устата ми отвътре беше пресъхнала.
— Така е — каза накрая. — Мъртъв съм.