— Спри — прекъсна ме Плъха. — Вече няма „ако“. Знаеш го, нали?
Поклатих глава. Не, не го знаех.
— Ако беше дошъл една седмица по-рано, пак щях да съм умрял. Сигурно можехме да се срещнем при по-топли и радостни обстоятелства. Но е все тая. Пак щеше да се наложи да умра. В противен случай нещата само щяха да се усложнят. Вероятно не ми се е искало да се нагърбвам с такова бреме.
— Та защо се наложи да умреш?
Чу се как той потрива длани.
— Не ми се говори много за това. Ще прозвучи така, сякаш се оправдавам. А няма нищо по-неуместно от мъртвец, който се защитава, не мислиш ли?
— Но ако не ми кажеш, така и няма да разбера.
— Пийни още бира.
— Студено ми е — казах аз.
— Не е чак толкова студено.
Отворих с разтреперани ръце още една бира и отпих. И след като отпих, наистина ми се стори, че не е толкова студено.
— Добре, но обещай, че няма да казваш на никого.
— И да кажа на някого, кой ще ми повярва?
— Прав си — засмя се Плъха. — Съмнявам се някой да повярва. Налудничаво си е.
Часовникът би девет и половина.
— Имаш ли нещо против да спра часовника? — попита Плъха. — Вдига много шум.
— Както искаш. Часовникът си е твой.
Плъха се изправи, отвори вратичката на часовника с кутия и сграбчи махалото. Изчезнаха всички звуци, цялото време.
— Ето какво се случи — подхвана пак Плъха. — Умрях заедно с овцата вътре в мен. Изчаках я да заспи, после завързах на гредата в кухнята едно въже и се обесих. Тая гадина нямаше време да избяга.
— Наистина ли се налагаше да стигаш толкова далеч?
— Да. Налагаше се да стигна толкова далеч. Ако бях изчакал още малко, овцата щеше да има пълна власт над мен. Това беше последната възможност.
Плъха пак потри ръце.
— Исках да се видя с теб, когато бях самият аз, когато ги нямаше тези усложнения. Самият аз с моите си спомени и слабости. Затова ти пратих снимката, тя беше нещо като шифър. Мислех, че ако случайно снимката те насочи насам, накрая аз ще бъда спасен.
— И беше ли спасен?
— Да, бях — промълви тихо Плъха.
— Ключовото понятие тук е „слабост“ — обясни той. — Всичко започва оттам. Разбираш ли накъде бия?
— Хората са слаби.
— Като правило — съгласи се Плъха и щракна два пъти с пръсти. — Но и всички обобщения да събереш, пак няма да стигнеш доникъде. Сега ти говоря за нещо, което е много лично. Слабостта е нещо, което се разлага в тялото. Като гангрена. Чувствам го още от времето, преди да навърша двайсет. И заради това винаги съм бил на тръни. Има нещо вътре в теб, което през цялото време се разлага, и ти го усещаш. Разбираш ли какво е?
Продължих да мълча, увит в одеялото.
— Вероятно не — допълни Плъха. — Това в теб го няма. Но при всички положения е слабост. Слабостта е същото, както наследственото заболяване. Колкото и да го разбираш, не можеш да направиш нищо, за да се излекуваш. Няма да се махне с едно плясване на ръце. Става все по-страшно и страшно.
— Слабост за какво?
— За всичко. Нравствена слабост, слабост на съзнанието, после я има слабостта на самото битие.
Аз се засмях. Този път смехът се чу.
— Започваш да говориш така и няма човек по белия свят, който да не е слаб.
— Стига с тия обобщения. Вече ти казах. Съвсем естествено, разбира се от само себе си, че всеки си има слабостите. Но истинската слабост се среща точно толкова рядко, както и истинската сила. Ти не познаваш слабостта, която постоянно те тегли надолу към мрака. Не знаеш, че има такова нещо по белия свят. Обобщенията ти не обхващат всичко.
Не можех да кажа нищо.
— Точно заради това напуснах града. Не исках другите да виждат как пропадам все повече. Докато пътувах сам по непознати земи, поне нямаше да създавам проблеми на никого. И накрая… — Известно време Плъха мълча. — Накрая именно заради тази слабост не можех да избягам от призрака на овцата. Самият аз не можех да направя нищо. Дори ти да се беше появил по онова време, вероятно пак нямаше да мога да направя нищо. Щеше да бъде същото, и да бях решил да сляза от планината. Накрая сигурно пак щях да се върна. Ето какво е слабостта.
— Какво искаше от теб овцата?
— Всичко. Абсолютно всичко. Моето тяло, моята памет, моята слабост, моите противоречия… Ето към какво всъщност се домогва овцата. Тая гадина има какви ли не пипала. Пъха ги като сламки в ушите и носа ти и те изсмуква, докато не пресъхнеш. Дори сега ме побиват тръпки.