— В замяна на какво?
— В замяна на неща, които са прекалено добри за такива като мен. Не че овцата си направи труда да ми покаже нещо в истинския му вид. Единственото, което видях, беше само малко парче от тортата. И… — Плъха замълча отново. — И това беше достатъчно, за да се хвана. В по-голяма степен, отколкото ми се иска да призная. Не е нещо, което мога да обясня с думи. Прилича на… прилича на нажежена до червено пещ, разтопяваща всичко, до което се докосне. Невероятно красиво нещо, направо да полудееш. А е зло, от което ти се изправя косата. Дадеш ли му тялото си, губиш всичко. Съзнание, ценности, чувства, болка, всичко. Оставаш без тях. Ако трябва да го оприлича на нещо, то това е на динамо, което в една самотна точка във всемира проявява жизнената сила в корена на живота.
— Но ти си успял да го отхвърлиш.
— Да. Всичко беше погребано заедно с тялото ми. Остава да направя само едно последно нещо, за да го видя погребано завинаги.
— Едно последно нещо ли?
— Едно последно нещо. Именно това ще те помоля да направиш. Но нека сега не говорим за него.
И двамата отпихме от бирата. Вече ми беше по-топло.
— Кървавата киста действа малко като бич, нали? — попитах аз. — С нея овцата манипулира човека, който я е приютил.
— Именно. Образува ли се тя, няма отърване от овцата.
— И какво е целял Шефа, когато е правел каквото е правел?
— Той полудя. Явно не е издържал на горещината на нажежената до червено пещ. Овцата го използва, за да изгради базата на върховната си власт. Точно заради това е влязла в него. С една дума, той й е бил за еднократна употреба. В края на краищата като мислител беше кръгла нула.
— Значи, след като Шефа е умрял, си бил белязан да поемеш тази база на властта.
— Опасявам се, че да.
— И след това какво е трябвало да стане?
— Трябваше да се появи царството на пълната понятийна анархия. Схема, където всички противоположности трябваше да се разпаднат и да образуват единна цялост. С мен и овцата в центъра.
— И защо си я отхвърлил?
Времето се провлачи до смърт. И над това мъртво време тихо се сипеше сняг.
— Предполагам, че съм се чувствал привързан към своята слабост. И към своята болка и страдания. Към лятната светлина, към мириса на вятъра, към звука на цикадите — защо да се извинявам, задето обичам тези неща. Същото е и с това да изпия по една бира с теб… — Плъха не се доизказа. — Не знам защо.
Какво можех да кажа.
— По един или друг начин сме създали от едни и същи съставки две напълно различни неща — продължи Плъха. — Вярваш ли, че светът става по-добър?
— Кой знае какъв става, дали по-добър, или по-лош?
Плъха се засмя.
— Честна дума, в света на обобщенията ти щеше да бъдеш imperius rex.
— Без овца.
— Със сигурност без овца. — Плъха изгълта наведнъж третата бира, после хвърли с тъп звук празната кутийка на пода. — При първа възможност слез от планината. Докато не те е затрупал снегът. Само това оставаше — да прекараш цялата зима тук. След още четири-пет дни ще започнат да се трупат преспи и знаеш ли, наистина не е никак лесно да слизаш по заледени планински пътища.
— А ти какво ще правиш оттук нататък?
Плъха нададе в тъмното хубав, весел смях.
— За мен няма „оттук нататък“. Със зимата се стопявам. Колко дълго ще продължи това, зависи от зимата. Не знам. Но една зима си е една зима. Радвам се, че те видях. Е, по-хубаво щеше да бъде да се срещнем на по-светло и топло място.
— Джи ти праща поздрави.
— Поздрави го и ти от мен, чу ли?
— Видях се и с нея.
— Как е тя?
— Добре. Още работи в същата фирма.
— Значи не се е омъжила?
— Не. Искаше да чуе от теб дали всичко е приключило.
— Да — потвърди Плъха, — както знаеш. Дори и да не можех сам да му сложа край, пак е приключило. Животът ми беше безсмислен. Ако заимствам от твоите достопочтени обобщения, това означава, че животът на всички е безсмислен. Прав ли съм?
— Така да бъде — отвърнах аз. — Само още два последни въпроса.
— Добре.
— Първо, за нашия Човек овца.
— Човекът овца е свястно момче.
— Но Човекът овца, онзи, който идваше тук, беше ти, нали?
Плъха завъртя два-три пъти главата си и вратът му изпука.
— Да. Приех неговия вид. Значи си се досетил, а?
— Някъде по средата — потвърдих аз. — Но дотогава нямах представа.