— Ако трябва да бъда пределно откровен, ме изненада, когато счупи китарата. За пръв път те виждах толкова ядосан и нещо повече, това беше първата китара, която някога съм купувал. Евтина, но все пак…
— Извинявай. Просто се опитвах да те разтърся, за да се разкриеш.
— Не се притеснявай. И бездруго, ако дойда утре, няма да е останало нищо — каза хладно Плъха. — Другият ти въпрос е за приятелката ти, нали?
— Да.
Плъха мълча дълго. Чувах го как потрива ръце и въздиша.
— Не исках да се занимавам с нея. Тя беше допълнителен фактор, който не бях предвидил.
— Допълнителен фактор ли?
— Ъхъ. Мислех да се съберем само свои хора. А тя ни се натресе. Не биваше да допускаме да се забърква. Както знаеш много добре, момичето притежава изумителни способности. Но не се предвиждаше да идва тук. Мястото надхвърля дори нейните способности.
— Какво стана с нея?
— Добре е. Много добре — отвърна Плъха. — С тази малка подробност, че вече няма да откриваш в нея нищо привлекателно. Тъжно, но факт.
— Защо?
— Всичко привлекателно е изчезнало. Изпарило се е. Каквото и да е притежавала, него вече го няма.
Не намерих сили да кажа нищо.
— Знам какво ти е — продължи Плъха. — Но рано или късно то неминуемо щеше да изчезне. Аз и ти, тези момичета с тяхното нещо, всички все някога си отиваме.
Замислих се над думите му.
— Аз ще вървя — каза Плъха. — Време е. Но ние ще се срещнем отново, просто го знам.
— Със сигурност — отвърнах аз.
— За предпочитане на по-светло място, може би през лятото — продължи Плъха. — Но засега една последна молба. Искам утре в девет сутринта да навиеш часовника с кутията, после да свържеш кабелите отзад. Свържи зеления кабел със зеления кабел и червения кабел с червения кабел. После в девет и половина се махай оттук и слез от планината. Точно в дванайсет имам среща с един тип. Разбра ли?
— Можеш да разчиташ на мен.
— Радвам се, че те видях.
За миг между нас настана мълчание.
— Довиждане — каза Плъха.
— До скоро — отвърнах аз.
Все така омотан в одеялото, затворих очи и заслушах. Плъха затътрузи крака, после вратата се отвори. В стаята влезе леден въздух. Не вятър, а бавно проникващ пронизителен студ.
Плъха застана за миг на отворената врата. Май гледаше нещо, не пейзажа отвън, не стаята вътре, не мен, нещо съвсем друго. Дръжката на вратата, върха на обувката си, нещо. После вратата се затръшна с щракване и сякаш се затвори и вратата на времето.
След това настъпи пълна тишина. Не остана нищо, освен тишина.
41.
Зелени кабели и червени кабели, замръзнали чайки
След като Плъха изчезна, из къщата плъзна непоносим студ. Опитах се да повърна, но не излезе нищо, освен стонове и застоял дъх.
Качих се горе, съблякох пуловера и се сгуших под завивките. Ту ме втрисаше, ту пламвах. С всяка вълна стаята се разширяваше и се свиваше. Одеялото и бельото ми бяха наквасени с пот, която се втвърди на студена, стягаща кожа.
— В девет навий часовника — прошепна някой в ухото ми. — Зеления кабел със зеления кабел… червения кабел с червения кабел… до девет и половина се махай оттук.
— Несепритеснявай — казва ми Човекът овца. — Всичкощеминедобре.
Клетките се обновяват — заявява бившата ми жена.
Тя държи в дясната си ръка бял дантелен комбинезон.
Главата ми ще се пръсне.
Червения кабел с червения кабел… зеления кабел със зеления кабел…
— Не разбираш нищо, нали? — обвинява ме приятелката ми.
— Не, не разбирам нищо.
Чува се звукът на вълни. Тежки зимни вълни. Оловносиво море, изпъстрено с бели зайчета. Замръзнали чайки.
Аз съм в тясната изложбена зала на аквариума. С изложени редици китови полови членове. Горещо и задушно е. Я някой да отвори прозореца.
Някой отваря прозореца. Вледеняващ студ. Писъци на чайки, остри пронизителни гласове, разкъсващи плътта ми.
— Помниш ли името на котарака си?
— Хери — отговарям аз.
— Не, не е Хери — възразява шофьорът. — Името вече е променено. Имената се менят през цялото време. Обзалагам се, че не помниш дори своето име.
Вледеняващ студ. И чайки, прекалено много чайки.
— Посредствеността изминава дълъг, труден път — казва мъжът в черния костюм. — Зелен кабел през червен кабел, червен кабел през зелен кабел.