— Значи сте знаели за това място още от самото начало?
— Естествено. Вие за кого ме мислите?
— В такъв случай мога ли да попитам нещо?
— Разбира се — отвърна мъжът, който беше в прекрасно настроение. — Но не се разпростирайте.
— Защо не ми казахте още от самото начало?
— Исках да изминете спонтанно, по своя воля целия този път. И да го примамите да излезе от леговището си.
— От леговището си ли?
— От душевното си леговище. Когато овцата се засели в някого, той временно е като зашеметен и преминава в отстъпление. Както например може да ви зашемети снаряд. Вашата роля беше да го убедите да излезе от това състояние. Но за да ви се довери той, вие не трябваше да знаете нищо, както си и беше. Съвсем просто, нали?
— Да.
— Посееш ли веднъж семената, и всичко става просто. Трудното беше да създам програмата. В края на краищата компютрите не могат да предвидят грешките, допускани от човека. Но стига за черната работа. Всъщност несравнимо удоволствие е да видиш, че създадената с толкова усилия програма работи като по часовник.
Аз свих рамене.
— Е, нашето преследване на дивата овца е към края си — продължи мъжът. — Благодарение на моите изчисления и на вашата невинност. Сега той е точно там, където исках да бъде. Нали?
— Така изглежда — отвърнах аз. — Чака ви горе. Каза, че сте имали среща точно в дванайсет часа.
Двамата с мъжа си погледнахме едновременно часовниците. Единайсет без двайсет.
— Е, аз да вървя — рече мъжът. — Не бива да го карам да чака. Ако искате, можете да слезете с джипа. А, да, ето ви възнаграждението.
Мъжът бръкна в джоба си и ми подаде чек. Аз го прибрах, без да го поглеждам.
— Няма ли да го проверите?
— Не мисля, че се налага.
Мъжът се засмя, видимо развеселен.
— Беше удоволствие да работя с вас. А, между другото, закрих фирмата на съдружника ви. Жалко. Даваше надежди. Рекламната индустрия има бляскаво бъдеще. Препоръчвам ви да си опитате сам силите в нея.
— Вие сте луд — казах аз.
— Очаквам да се срещнем отново — отвърна мъжът.
И тръгна пеш нагоре към планината.
— Хери е добре — каза шофьорът, докато караше надолу. — Стана красив и угоен.
Седях до него. Не беше мъжът, който караше чудовищната лимузина. Разказа ми надълго и нашироко за погребението на Шефа и как се грижат за Хери, но аз почти не го слушах.
Беше единайсет и половина, когато джипът спря пред гарата. В града цареше мъртвешко спокойствие. Ако не броим мъжа, който ринеше снега на площадчето, и проскубаното куче, което беше седнало наблизо и въртеше опашка.
— Благодаря — казах аз на шофьора.
— За нищо — рече ми той. — Между другото, опитахте ли да звъннете по телефона на Бога?
— Не, не ми остана време.
— Откакто Шефа почина, нещо не мога да се свържа. Какво според вас се е случило?
— Вероятно просто е зает — предположих аз.
— Може би — съгласи се шофьорът. — Е, и умната.
— Довиждане — пожелах му аз.
Имаше влак, който потегляше точно в дванайсет. На перона нямаше жива душа. С мен във влака пътуваха четирима души. Въпреки това ми олекна, когато след толкова време отново видях хора. Така или иначе се бях завърнал в земята на живите. Колкото и скучен и посредствен да беше светът.
Дадоха сигнал, че влакът потегля, докато ядях шоколада. После, щом звъненето спря и влакът се разклати, готов за път, се чу далечен взрив. Вдигнах прозореца чак догоре и подадох глава. След броени мигове екна втори взрив. Влакът потегли. След три минути над коничния връх бавно започна да се издига пушек.
Гледах го, докато влакът зави надясно и пушекът се скри от очите ми.
Епилог
— Това е краят — каза Овчия професор, — краят на всичко.
— Всичко приключи веднъж завинаги.
— Вероятно би трябвало да ви благодаря.
— Сега, когато всъщност загубих всичко.
— Не, не сте загубили всичко — поклати глава Овчия професор. — Имате своя живот.
— Щом казвате — отвърнах аз.