— Заеми?
— Доста големи.
— С чека ще ги изплатиш ли?
— И ще останат малко дребни пари. Но…
— Какво ще кажеш? Какво ще кажеш да ни вземеш с Плъха за съдружници? Не се притеснявай за дивидентите и лихвата. Съдружието ще бъде само на хартия.
— Но аз не мога да направя такова нещо.
— Можеш, и още как. Единственото, което се иска от теб в замяна, е да ни помогнеш, ако ние с Плъха закъсаме.
— Винаги съм го правил.
Както държах халбата с бирата, погледнах Джи в лицето.
— Знам. Но аз искам да бъде така.
Джи се засмя и пъхна чека в джоба си.
— Още помня първия път, когато се напи. Преди колко години беше?
— Преди тринайсет.
— Толкова много?
През следващия половин час Джи говори за доброто старо време — нещо, което правеше рядко. Започнаха да идват посетители и аз станах да си ходя.
— Но ти дойде току-що — каза Джи.
— Възпитаното дете не злоупотребява с гостоприемството — отвърнах аз.
— Видя ли се с Плъха?
Поех си дълбоко въздух, както се бях подпрял с две ръце върху плота.
— Да, видях го.
— И това ли е дълго за обясняване?
— Дълго е за обясняване и такова нещо не си чувал никога през живота си.
— Не можеш ли да ми кажеш накратко?
— Ако ти кажа накратко, няма да разбереш нищо.
— Той добре ли е?
— Да. Съжалява, че не може да те види.
— Как мислиш, дали някога ще го видя?
— На всяка цена. Все пак ти е съдружник. Това са пари, които сме спечелили заедно с Плъха.
— Е, щом е така, се радвам.
Слязох от високия стол при бар-плота и огледах заведението.
— О, сега вече съм съдружник — дали да не сложим един китайски билярд и музикална кутия?
— Следващия път, когато дойдеш, ще ги има — обеща Джи.
Вървях покрай реката, докато не излязох при устието. Седнах на последните петдесет метра от плажа и заплаках. Никога през живота си не съм плакал толкова много.
Изтръсках пясъка по панталона си и се изправих, сякаш имах да ходя някъде.
Денят си отиваше. Тръгнах — чувах звука на вълните.