— Не че ти се бъркам — продължи съдружникът ми, — но тя беше и моя приятелка. Бях доста изненадан. Мислех, че вие двамата сте много близки.
— Бяхме близки. Не е като да сме се разделили скарани.
Съдружникът ми се подсмихна и продължи да почуква с химикалката по дланта си. Беше облечен в тъмносиня риза с черна вратовръзка, косата му бе старателно сресана, беше си сложил и одеколон. А аз бях по тениска със Снупи, понесъл сърфистка дъска, по стари дънки „Левис“, които от многото пране бяха изгубили цвета си, и по мръсни маратонки. За всички останали не аз, а съдружникът ми очевидно беше нормалният.
— Помниш ли как тя и ние двамата работехме заедно?
— Помня много добре — потвърдих аз.
— Беше щастливо време — отбеляза съдружникът ми.
Дръпнах се от климатика, отидох в средата на стаята и се свлякох върху шведското канапе с небесносин плюш. Извадих от специалната табакера за посетители цигара „Палмал“ с филтър и я запалих с тежката настолна запалка.
— Е, и? — възкликнах аз.
— Исках да кажа, че може би се престараваме.
— Имаш предвид рекламите и сътрудничеството със списанията ли?
Той кимна, макар че сигурно му беше трудно да си го признае. Подържах запалката така, сякаш я меря върху дланта си, настроих пламъка и ми домъчня за моя съдружник.
— Добре де, знам какво имаш предвид — рекох, след като оставих запалката върху масата, — но не забравяй, че не аз разширих предмета на дейност, не на мен ми хрумна да вършим това. Ти го предложи. Ти поиска да опитаме.
— Обстоятелствата ни притискаха. Не разполагахме с нищо…
— Донесе ни пари.
— Донесе ни, разбира се. Благодарение на това се преместихме в по-голям офис и наехме още хора. Аз си взех нова кола, купих апартамент, пратих две деца в скъпо частно училище. Сигурно не е зле за трийсетгодишен мъж.
— Изработил си го. Няма от какво да се срамуваш.
— Кой се срамува? — възкликна съдружникът ми и взе химикалката, която беше отхвърчала в другия край на писалището, после се боцна още няколко пъти в средата на дланта. — Но знаеш ли, вижда ми се някак нереално. Двамата с теб нямахме нищо, освен дългове, чудехме се откъде да намерим преводи и раздавахме листовки с името на фирмата при гарата.
— Какво ще ни спре да раздаваме листовки, ако решим да го правим?
Съдружникът ми ме погледна.
— Ей, не се шегувам.
— Аз също.
Спусна се мълчание.
— Промениха се много неща — каза съдружникът ми. — Ритъмът на живота ни, начинът ни на мислене. И най-вече самите ние не знаем колко всъщност изкарваме. Идва счетоводител, който пресмята данъците, попълва всички ужасни формуляри и приспада разходите, отстъпките, амортизацията и какво ли още не.
— Същото като навсякъде другаде.
— Знам, знам. Трябва да го правим и го правим. Но едно време беше по-забавно.
— „Зад сянката на тъмница неизказана трупат се дните ни, гънки във времето.“
Тези стихове изскочиха най-неочаквано от устата ми.
— Пак ли това? Защо?
— А, просто така, извинявай. Та какво казваше?
— Имам чувството, че сме се забъркали в някаква експлоатация.
— Експлоатация ли? — погледнах го изненадан.
Деляха ни два метра, седяхме на различна височина и неговата глава се издигаше на двайсетина сантиметра над моята. Зад него беше окачена литография. Нова литография на крилата риба, която не бях виждал. Рибата не изглеждаше особено щастлива с крилете си. Сигурно и тя не знаеше какво да прави с тях.
— Експлоатация ли? — промърморих на себе си.
— Експлоатация.
— Я ми кажи кой я върши тази експлоатация?
— Различни интереси, малко по малко.
Кръстосах крака върху небесносиньото канапе и вперих поглед в драмата на ръката на моя съдружник и на химикалката, които сега бяха точно на равнището на очите ми.
— Не смяташ ли все пак, че сме се променили? — попита той.
— Пак сме си същите. Не се е променило нищо и никой.
— Наистина ли го мислиш?
— Да, наистина. Експлоатация няма. Това са празни приказки. Дори ти не смяташ, че тръбите на Армията на спасението наистина ще избавят света, нали? Мисля, че мислиш прекалено много.
— Е, да, може би наистина мисля прекалено много — съгласи се съдружникът ми. — Миналата седмица ти… ние де, написахме текста на онази реклама за маргарин. И не стана лоша. Получи се чудесно. Но я ми кажи през последните две-три години ял ли си маргарин?