— Не, мразя маргарин.
— Аз също. Точно това имам предвид. Ако не друго, едно време поне вършехме неща, в които вярвахме и с които се гордеехме. Сега вече не е така. Само вдигаме пушилка.
— Маргаринът е полезен за теб. Това е растителна мазнина с малко холестерол. Предпазва от сърдечни заболявания и напоследък е вкусен. Евтин е и се усвоява добре.
— Ами яж го тогава.
Отново се отпуснах на канапето и протегнах ръце и крака.
— Това е без значение — казах. — Все едно е дали ядем маргарин. Всъщност няма разлика между скучния превод и подвеждащата реклама. То се знае, че само вдигаме пушилка, но я ми кажи, къде човек се занимава с думи, имащи смисъл? Така де, вече никъде няма честен труд. Точно както няма честно дишане и честно пикаене.
— Едно време беше по-невинен.
— Може би — съгласих се аз и смачках цигарата в пепелника. — И със сигурност няма невинен град, където някой невинен месар реже невинна шунка. И така, ако смяташ, че е невинно да пиеш уиски още от сутринта, давай, пий колкото си искаш.
Стаята беше озвучена с продължително стакатово соло на химикалката по бюрото.
— Извинявай, не исках да го казвам.
— Не се притеснявай — отвърна съдружникът ми. — Няма как да го отрека.
Термостатът на климатика издаде странен звук. Следобедът беше ужасно тих.
— Вярвай поне малко в себе си — подканих аз. — Дотук не се ли справихме сами? Със собствени сили? Единственото, по което се различаваме от разказите за невероятните успехи на един или друг, е, че тях ги е подкрепял някой и те са имали титли.
— Само като си помисля, че бяхме приятели — вметна съдружникът ми.
— И сега сме си приятели — възразих аз. — Стигнахме заедно чак дотук.
— Не исках да те виждам разведен.
— Знам — казах. — Но нали нямаш нищо против да поговорим за овце?
Той кимна. Остави химикалката в поставката и разтърка очи.
— Беше единайсет сутринта, когато мъжът дойде — подхвана съдружникът ми.
8.
Сега вече странният мъж
Било единайсет сутринта, когато мъжът дошъл. За малка фирма като нашата има два вида единайсет сутринта. Или се скъсваме от работа, или се скъсваме от безделие. Без средни положения. И така, в единайсет сутринта или вдигаме безсмислена пушилка, или се отдаваме на безсмислени мечти. В случай че трябва да свършим междувременно нещо дребно — ако изобщо съществува такъв звяр, — го отлагаме за следобеда.
Мъжът дошъл във втория вид в единайсет часа сутринта. При това безделието било пълно. Първата половина на септември беше страшна лудница, след това нямахме никаква работа. След едномесечно отлагане трима излязохме най-после в летен отпуск, но и без нас останалите колеги не правели друго, освен да острят моливи и да вършат други такива вълнуващи неща. Съдружникът ми отишъл до банката да тегли пари, а друг от колегите отскочил до съседния магазин за аудиоапаратура, за да послуша току-що получените грамофонни плочи. Секретарката била оставена да вдига телефона, докато разлиства страниците с „Есенни прически“ в едно женско списание.
Мъжът отворил беззвучно вратата на офиса и пак беззвучно я затворил. Не че полагал съзнателни усилия да се движи тихо. Това си му било втора природа. До степен секретарката изобщо да не го усети. Мъжът вече бил отишъл чак при бюрото й и се взирал в нея, когато тя го забелязала.
— Има един въпрос, който бих искал да обсъдя с вашия работодател — обяснил мъжът.
Говорел така, сякаш прокарвал ръка в бяла ръкавица по плота на маса. Очите му били прекалено пронизващи за клиент, облеклото му — прекалено изискано за данъчен инспектор, видът му — прекалено интелектуален за полицай. Но секретарката така и не се сетила какъв друг би могъл да бъде посетителят. Човекът — самото изтънчено въплъщение на неприятностите, надвиснали над нея, бил изникнал сякаш от дън земя.
— Съжалявам, но в момента той отсъства — отвърнала тя, след като затворила рязко списанието. — Каза, че ще се върне след трийсетина минути.
— Ще почакам — оповестил мъжът, без да се колебае и миг.
Явно го бил решил предварително.
Секретарката се подвоумила дали да го пита как се казва. Решила все пак да не го прави и просто го отвела в приемната. Мъжът седнал на небесносиньото канапе, кръстосал крака, взрял се в електрическия часовник на стената точно пред него и застинал в това положение. Не се помръднал и на сантиметър. Когато малко по-късно секретарката му занесла чаша ечемичен чай, той си седял в същата поза.