— Точно където сега седиш ти — обясни моят съдружник. — Седял там все в същата поза и се взирал в часовника цели трийсет минути.
Погледнах канапето, на което седях, след това погледнах и часовника върху стената и отново извърнах очи към съдружника си.
Въпреки че навън било необичайно топло за края на септември, мъжът бил облечен доста официално. Безупречно. Копчетата за ръкавели на бялата му риза се подавали точно на сантиметър и половина от ръкавите на добре скроения черен костюм. Вратовръзката му на райета в ненатрапчиви тонове, подчертани от намека за асиметрия, била пристегната изключително старателно. Черните му обувки били лъснати до блясък.
Някъде на трийсет и пет-четирийсет години, с ръст метър и седемдесет и пет, може би малко отгоре, стройно тяло без грамче излишни тлъстини, изтънчени ръце без издайнически бръчки. Дългите му пръсти извиквали в съзнанието единствено представата за стадо животни, които въпреки дългите години на обучение и укротяване, са запазили дълбоко в паметта си някакви първични спомени. Ноктите на ръцете му били грижливо поддържани и всеки завършвал с чиста съвършена дъга. Наистина красиви, макар и малко притеснителни ръце. Те издавали висока степен на специализация в някаква рядко срещана област, но каква точно, човек можел само да се досеща.
Лицето на мъжа било още по-непроницаемо. Било с правилни черти, но без изражение, като гола дъска. Носът и очите му били ъглести, сякаш изрязани впоследствие с ножче за хартия, устните му били обезкървени и тънки. Посетителят бил с лек слънчев загар, но явно не от насладите на плажа или на тенис корта. Този загар можел да бъде плод само на някакво непознато слънце, грейнало на някакво непознато небе.
Трийсетте минути минали много бавно. Студено, тромаво, сковано. Докато съдружникът ми се върне от банката, обстановката в помещението вече била осезаемо тягостна. Може дори да се каже, че всичко в него сякаш било заковано за пода.
— Само така изглеждаше, разбира се — уточни съдружникът ми.
— Разбира се — отвърнах аз.
Самотната секретарка вече си умирала от притеснение. Озадачен, съдружникът ми отишъл в приемната и се представил като управител на фирмата. Чак тогава посетителят излязъл от вцепенението, после извадил от джоба си тънка цигара, запалил я и с измъчено изражение издишал облаче дим. Напрежението се поразсеяло.
— Не разполагаме с много време, затова нека бъдем кратки — подканил през шепот човекът.
Извадил от портфейла си визитна картичка, толкова остра, че човек можел да си пореже пръстите на нея, и я сложил на масата. Картичката била херметично ламинирана и неестествено бяла и върху нея имало ситни, наситеночерни букви. Но нямало звания, титли и длъжности, нямало адрес и телефонен номер. Било написано само едно име. Било достатъчно да го погледнеш, за да те заболят очите. Съдружникът ми я обърнал, видял, че отзад на картичката няма нищо, отново я погледнал отпред, сетне извърнал очи към посетителя.
— Посоченото име ви е познато, надявам се — рекъл мъжът.
— Да, познато ми е.
Посетителят издал с една стотна от сантиметъра брадичката си и кимнал отсечено. Полезрението му изобщо не се изместило.
— Изгорете я, ако обичате.
— Да я изгоря ли? — възкликнал съдружникът ми и погледнал изумен мъжа.
— Визитната картичка. Изгорете я. Още сега — отсякъл той.
Съдружникът ми побързал да вземе настолната запалка и да подпали ъгълчето на визитната картичка. Държал я за единия край, докато тя изгоряла наполовина, после я оставил в големия кристален пепелник. Двамата продължили да наблюдават как тя тлее. Когато картичката се превърнала в бяла пепел, помещението било обгърнато от умислено мълчание, каквото се спуска след клане.
— Идвам тук, облечен в цялата власт на посоченото име — казал мъжът, с което най-после нарушил мълчанието. — А това означава, че каквото кажа оттук нататък, то представлява изцяло волята и желанията на това име.
— Желанията… — повторил съдружникът ми.
— „Желая“, изискана дума, която изразява отправната точка към постигането на определена цел — рекъл посетителят. — Има, разбира се, и други начини да се изрази същото. Наясно сте с това, нали?
Съдружникът ми побързал да си преведе наум думите му.
— Наясно съм.
— Въпреки това става дума не за концептуален въпрос или политическа сделка, а за делово предложение в строгия смисъл на понятието. — Посетителят произнасял думите така, както ги произнасят родените в чужбина японци, а не японските японци. — Вие сте бизнесмен, аз също съм бизнесмен — продължил той. — Реално погледнато, ние с вас не бихме могли да обсъждаме нищо друго, освен бизнес. Нека оставим разговорите за нереалистичното на други. Съгласен ли сте?