— Всяка фирма задължително си има едно-две слаби места.
— Всяка фирма си има тайна, която не иска да гръмне насред годишното събрание на акционерите. В повечето случаи те се вслушват в онова, което им се казва. Накратко, Шефа се е разположил направо върху властова основа от три съставни части: политици, информационни служби и фондовия пазар. И както вероятно се досещаш, за него е точно толкова лесно да спре рекламната ни брошура и да ни остави без работа, както и да обели твърдо сварено яйце.
— Хмм, я ми кажи тогава защо такава важна клечка ще вдига толкова шум заради някаква си снимка с пейзаж от Хокайдо?
— Много уместен въпрос — рече съдружникът ми. — Тъкмо се канех да те питам същото.
Единственото, което можех да направя, беше да вдигна рамене.
— А ти ми кажи откъде разбра, че става дума за овце? — попита съдружникът ми. — Пак ли се случва нещо зад гърба ми?
— Безименни джуджета предат ли, предат на чекръка в гората.
— Я повтори!
— Шесто чувство.
— Не на мен тия — въздъхна той. — Добре де, ще ти кажа какви са последните две събития. Колкото за да поразуча, звъннах на онзи бивш репортер от месечното списание. Говори се, че Шефа е излязъл от строя и има мозъчен кръвоизлив, но още няма официално потвърждение. Другата новина е за мъжа, който идва тук. Оказа се, че е личният секретар на Шефа, неговата дясна ръка, човекът, на когото той всъщност е поверил да ръководи организацията. Японец, роден в Щатите, завършил е Станфордския университет и работи при Шефа от дванайсет години. И той е обгърнат в тайнственост. Безспорно има глава на раменете си. Това горе-долу е всичко, което успях да науча.
— Благодаря — казах аз съвсем искрено.
— Винаги на твое разположение — отвърна съдружникът ми, без дори да се извръща към мен.
Откъдето и да го погледнеш, когато не пиеше, моят съдружник беше далеч по-нормален от мен. Беше по-невинен, по-внимателен и по-организиран в мисленето. Но рано или късно щеше да се напие. Не особено утешителна мисъл: по-достойните от мен се разпадаха направо пред очите ми.
Веднага щом той излезе от стаята, аз извадих от шкафчето му бутилката с уиски и си сипах едно.
10.
Броене на овцете
Стига да решим, можем да се полутаме безцелно из континента на произволното. Без корени, като някакво крилато семе, понесено от случайно извил се пролетен ветрец.
Въпреки това можем и да отречем, че има такова нещо като съвпадения. Станалото станало, каквото има да става, ще стане и така нататък. С други думи, притиснати сме между „всичкото“, останало зад нас, и „нулата“ отвъд и водим мимолетно съществуване, където няма нито съвпадения, нито възможности.
В истинския живот обаче разликата между двете тълкувания е безценно малка. Състояние на нещата (както при почти всички междинни положения между тълкуванията), което доста наподобява това да наричаме една и съща храна с две различни имена.
Толкоз за метафорите.
От една страна, това, че съм сложил в рекламната брошура на застрахователната компания снимка с овце, може да се изтълкува като а) съвпадение, но от друга страна, може да се възприеме като б) нещо, което изобщо не е съвпадение.
а) Търсех подходяща снимка за рекламната брошура на застрахователната компания. По едно съвпадение имах в чекмеджето снимка на овце. Реших да я използвам. Невинна снимка в един невинен свят.
б) Снимката с овцете в чекмеджето на бюрото ми ме е чакала през цялото време. За да я използвам ако не за оная брошура, то по-късно за нещо друго.
Като се замисля, тези формули са приложими за всичко, което съм изживял дотук през живота си. С малко практика съм сигурен, че ще бъда в състояние да водя а) живот с дясната ръка, и б) живот с лявата. Не че има особено значение. Това е като дупките на поничките. Дали ще възприемете дупката на поничката като празно пространство, или като нещо, което съществува само по себе си, е чисто метафизичен въпрос и изобщо не променя вкуса на поничката.
Седях на канапето, пиех уиски, усещах лекия полъх на климатика, все едно съм семе на глухарче, понесено от приятен ветрец, и гледах вторачено електрическия часовник върху стената. Докато гледах вторачено часовника, поне светът си оставаше в движение. Не много логичен свят, но все пак в движение. И докато знаех, че светът още е в движение, знаех, че и аз съществувам. Не много логично съществуване, но все пак съществуване. Стори ми се налудничаво някой да се уверява, че съществува, единствено по стрелките на някакъв си електрически часовник върху стената. Би трябвало да има по-познавателни начини да го потвърждава. Но колкото и да се опитвах, не ми хрумваше нищо по-лесно.