Отказах се и отпих отново от уискито. По гърлото ми се плъзна парливо усещане, което се спусна надолу по хранопровода и проникна в стомаха ми. Зад прозореца — яркосиньо лятно небе и бухлати бели облаци. Красиво, макар и доста употребявано небе с издайническите знаци на износване. Пак отпих от уискито — в прослава на съвсем новото небе, каквото то някога е било. Уискито си го биваше. Небето също, след като човек свикнеше с него. Отляво надясно го прекоси реактивен пътнически самолет, наподобяващ лъскава буболечка. Вече бях изгълтал и второто уиски, когато ми хрумна: какво, да го вземат мътните, правя тук?
За какво, да го вземат мътните, мисля?
Овце.
Станах от канапето, взех от бюрото на съдружника ми копието на снимката и се върнах на канапето. Двайсет минути я гледах, като смучех кубчетата лед с дъх на уиски и се мъчех да проумея какво толкова става на нея.
На снимката имаше стадо овце на тучна ливада. В единия край ливадата граничеше с брезова гора. С огромни брези, каквито ще видите в Хокайдо, а не с хилавата недорасла разновидност от двете страни на входа на зъболекарския кабинет в квартала ви. На такива брези и четири мечки могат едновременно да си острят ноктите. Ако се съди от листата, вероятно беше пролет. По планинските върхове в дъното още се белееше сняг, сняг имаше и по гънките на склоновете. Април или май. Когато пръстта е подгизнала от топящия се сняг. Небето беше синьо (или поне така ми се стори от фотографско сивото на черно-бялата снимка — но можеше да е и розово като сьомга), с леки бели облаци по върховете на планината. При всички положения стадото овце можеше да бъде само стадо овце, брезовата гора можеше да бъде само брезова гора, белите облаци — само бели облаци. Само това и нищо друго.
Метнах снимката върху масата, изпуших една цигара и се прозинах. После взех отново снимката и се опитах да преброя овцете. Поляната беше огромна, овцете бяха пръснати по две, по три, като хора, излезли на излет, и беше трудно да разбера дали белите петънца в далечината са овце, или просто бели петънца. И колкото повече се взирах, толкова по-трудно ми беше да кажа дали белите петънца са бели петънца, или очите ми погаждат номер, докато накрая вече не бях сигурен в нищо. Взех в ръката си химикалка и отбелязах всичко, за което бях убеден, че е овца. Преброих общо трийсет и две. Трийсет и две овце. Съвсем ясна и недвусмислена снимка. Нищо необичайно в композицията, нищо особено в стила.
И въпреки това в снимката имаше нещо. Нещо странно. Предполагам, усетил съм го преди три месеца, когато видях за пръв път снимката, и сега отново изпитах това усещане.
Претърколих се на канапето и хванал снимката над главата си, отново се заех да броя.
Трийсет и три.
Трийсет и три ли?
Затворих очи и поклатих глава. Съзнанието ми беше празно. Опитах се за последно да преброя овцете, после съм се унесъл и съм потънал в дълбок следобеден сън, плод на двете уискита. Последното, за което помня да съм мислил, бяха ушите на приятелката ми.
11.
Лимузината и нейният шофьор
Колата дойде в четири, както беше обещано. Точно на минутата, като часовник с кукувичка. Секретарката ме събуди и ме изтръгна от дълбокия сън. След това отидох в банята и си наплисках лицето с вода. Сънеността ми изобщо не се разсея. В асансьора, докато слизах, се прозинах три пъти. Прозевки като за съдебен иск. Но кой щеше да го заведе? Кого щяха да съдят, освен самия мен?
Пред входа на сградата се извисяваше огромна лимузина — не лимузина, а истинска подводница. Под капака на автомобила преспокойно можеше да живее цяло обедняло семейство, толкова голям беше той. Прозорците бяха матовосини, огледални, така че да не се вижда вътре. Корпусът беше страховито черен, а по калниците и дори по джантите нямаше и прашинка.
До лимузината като струнка се беше изпънал шофьор на средна възраст в безупречно бяла риза и оранжева вратовръзка. Истински шофьор. Беше достатъчно да се приближа, та той да отвори без една-едничка дума вратата на колата. Проследи ме с поглед, докато се настаних удобно, после затвори вратата. Качи се зад волана и затвори и своята врата. И всичко това почти беззвучно, все едно е хвърлил карта за игра. Както седях в лимузината и я сравнявах със своя фолксваген костенурка, който бях купил от един приятел, вътре беше тихо, все едно бях на дъното на езеро, а в ушите ми има тапи.