Вече имаш представа с всичките й разновидности.
Сега съм на двайсет и девет години, след девет месеца ще стана на трийсет.
Още не зная дали ставам за такъв живот. Не знам дали има нещо общовалидно в желанието да не се заседяваш на едно място. Но както някъде е написал някой, за да живееш дълго, местейки се от място на място, трябва да притежаваш едно от следните три неща: религиозна нагласа, творческа нагласа или нагласа на медиум. Ако се отличаваш с една от тези нагласи, но само в малка степен, и дума не може да става за живот, при който се местиш дълго от място на място. При всички положения не си представям да притежавам някое от тези три качества. В краен случай бих могъл да проявя някое от тях… всъщност по-добре да не го правя.
Иначе някой ден може да се окаже, че съм отворил погрешната врата, колкото да установя, че няма връщане назад. Но ако вратата е била отворена, защо пък да не опитам. Така де, не мога цял живот да се колебая.
Така, общо взето, стоят нещата.
Както казах в началото (всъщност казах ли го?), сетя ли се за теб, ми става малко неудобно. Защото сигурно ме помниш от времето, когато бях сравнително нормален.
Твоят приятел,
Плъха
П.П. Прилагам един роман, който съм написал. За мен той вече не означава нищо, затова прави с него каквото решиш. Изпращам го със специална пратка, за да съм сигурен, че ще го получиш до 24 декември. Дано стигне навреме.
При всички положения честит рожден ден.
И между другото, честита Коледа.
Пратката на Плъха беше напъхана в пощенската кутия на апартамента ми на 29 декември. Беше цялата намачкана. Към нея имаше прикрепена разписка, с която я препращаха от предишния ми адрес. Нямаше как да съобщя на Плъха, че съм се преместил.
Четири страници светлокафява хартия, запълнени от край до край с писмото му. Прочетох го три пъти, после извадих плика, за да видя размазаното пощенско клеймо. Плъха го беше пратил от място, за което изобщо не бях чувал. Свалих от лавицата с книгите атласа и го намерих.
Думите на Плъха бяха достигнали до мен от малко градче в северния край на Хоншу — петънце насред префектура Аомори. Според справочника с разписанието на влаковете то се намираше на около час път от град Аомори. Там всеки ден спираха пет влака: два сутрин, един на обед и два вечер.
Ходил съм няколко пъти в Аомори през декември. Мразовито. Светофарите замръзват.
Показах писмото на жена си, на жена си от онова време, де. Единственото, което тя успя да изрече, бе: „Клетият той.“ Вероятно искаше да каже: „Клетите вие.“ Карай, вече е все тая.
Метнах в чекмеджето на бюрото романа, който беше към двеста страници, без да си давам труда да прочета заглавието. И аз не знам защо, просто не ми се четеше. Писмото ми стигаше.
Придърпах един стол пред електрическата печка и изпуших три цигари.
Второто писмо на Плъха се получи през май следващата година.
14.
Второто писмо на Плъха
Струва ми се, че последното писмо бе прекалено бъбриво. Въпреки това изобщо не помня какво съм казал.
Отново си смених адреса. Сега съм на място, съвсем различно от всички места, където съм бил досега. Тук е наистина тихо. Може би прекалено тихо.
В известен смисъл съм достигнал окончателното си местоназначение. Имам чувството, че съм дошъл където ми е било съдено да дойда. И не само това, имам чувството, че се е наложило да плувам срещу течението, за да се добера дотук. Но това не е нещо, за което мога да съдя.
Колко нескопосно пиша! Толкова неясно, че сигурно нямаш представа за какво ти говоря. Или може би смяташ, че влагам прекалено голям смисъл в съдбата си. Ако наистина е така, виновен съм единствено аз.
Искам да знаеш, че колкото повече се опитвам да ти обясня какво става с мен, толкова повече започвам да се отклонявам по този начин. Въпреки това съм в добра форма. Може би в по-добра, отколкото някога съм бил.
Нека го кажа по-конкретно.
Както вече споменах, тук е невероятно тихо. Нямам какво да правя, затова чета книги (тук имам толкова много книги, че ще ми стигнат за цяло десетилетие) и слушам музика по радиото или грамофонни плочи (и от тях имам много тук). От десет години не съм слушал такава музика. За моя изненада „Ролинг Стоунс“ и „Бийч Бойс“ още ми харесват. Времето наистина е едно дълго, непрекъснато парче плат, нали? Обикновено режем късчета време, които да ни подхождат, затова се заблуждаваме да мислим, че времето ни е по мярка, то обаче продължава да си тече и тече.