— Не можеш да намериш сили да кажеш каквото всъщност ти се иска, това ли имаш предвид?
— Не знам — признах си.
Някъде наблизо изхвърчаха две птици, които бяха погълнати от безоблачното небе. Наблюдавахме ги, докато се скриха от поглед. После тя започна да чертае с пръчка върху пръстта някакви неразбираеми рисунки.
— Когато спя с теб, понякога съм много самотна.
— Съжалявам, че заради мен се чувстваш така — казах й.
— Ти нямаш никаква вина. Не е като да мислиш за друга жена, докато правим секс. Пък и не е ли все едно? Просто… — Тя млъкна насред изречението и прокара бавно три прави черти върху земята. — Ох, и аз не знам.
— Изобщо не съм искал да те прекъсвам — обясних след малко. — И аз не знам какво ме прихваща. Опитвам се как ли не да разбера. Не искам да раздухвам прекалено нещата, но не искам и да се преструвам, че няма нищо. Иска се време.
— Колко време?
— Знам ли! Може би една година, а може и десет.
Тя метна пръчката на земята и се изправи, като изтръска сухите тревички по якето си.
— Десет години ли? Я стига, звучи като цяла вечност.
— Може би — отвърнах.
Отидохме през гората в студентското градче на Международния християнски университет, седнахме в кафенето и започнахме да ядем хотдог. Беше два следобед и по телевизора в кафенето току се мяркаше снимката на Юкио Мишима. Копчето за звука беше счупено и почти не разбирахме какво говорят, но и не ни вълнуваше особено. Един от студентите стъпи на стол и се опита да оправи звука, но накрая се отказа и си тръгна.
— Искам те — казах аз.
— Добре — отвърна тя.
И така, пак пъхнахме ръце в джобовете на якетата и се отправихме бавно към жилището.
Събудих се от тихите й хлипове, тънкото й тяло трепереше под завивките. Включих печката и погледнах часовника. Два след полунощ. Насред небето грееше стряскащо бяла луна.
Изчаках я да спре да плаче, после сложих чайника на печката. Едно пакетче чай за двамата. Без захар, без лимон, само горещ чай. После запалих две цигари и й подадох едната. Тя всмукна от дима и се задави бързо три пъти, след това се закашля.
— Я ми кажи, мислил ли си някога да ме убиеш? — попита ме.
— Теб ли?
— Да.
— Защо ме питаш такива неща?
Все така стиснала цигарата между устните си, тя разтърка с върха на пръста клепача си.
— Ей така, без причина.
— Не, никога — отговорих.
— Честно ли?
— Честно. Защо ми е да те убивам?
— О, сигурно си прав — рече тя. — Там си помислих за миг, че сигурно няма да е толкова лошо да ме убие някой. Докато спя непробудно например.
— Май не съм от хората, които извършват убийства.
— О?
— Поне доколкото знам.
Тя се засмя. Угаси цигарата, изпи си чая, после пак запали цигара.
— Ще живея до двайсет и пет години — оповести, — после ще умра.
През юли осем години по-късно беше мъртва на двайсет и шест години.
Част втора
Или осем години по-късно
2.
Шестнайсет крачки
Изчаках съсъка на сгъстения въздух от вратата на асансьора, която се затвори след мен, и стиснах очи. След това събрах парчетиите от съзнанието си и пристъпих, за да направя шестнайсетте крачки по коридора до вратата на жилището ми. Точно шестнайсет крачки със затворени очи. Ни повече, ни по-малко. С глава, куха от уискито, с уста, воняща на цигари.
Колкото и да съм пиян, мога да направя тези шестнайсет крачки по права, сякаш прокарана с линия черта. Плодовете на дълги години безсмислена самодисциплина. Пиян ли съм, отмятам назад рамене, изправям гръб, вдигам високо глава и си поемам дълбоко от прохладния сутрешен въздух в бетонния коридор. После затварям очи и правя шестнайсет крачки през мъглата на уискито.
В очертанията на този свят от шестнайсет крачки нося титлата „Най-възпитаният от всички пияници“. Лесно постижение. Човек просто трябва да приеме, че е пиян, и толкоз.
Без „ако“, без „и“, без „но“. Само признанието: „Аз съм пиян“ — и готово!
Това е достатъчно, за да стана Най-възпитаният пияница. Най-ранобудният, последният трамвай по моста.
Пет, шест, седем…
На осмата крачка спрях, отворих очи и си поех дълбоко въздух. Леко бучене в ушите. Като морски ветрец, който свисти през ръждива телена ограда. Сега, като се замисля, кога ли за последно съм бил на плажа?