Да ти се повдигне!
Но какво можех да кажа? Това вече беше съвсем нова игра, подчинена на нови правила. Никой не можеше да я спре.
Изгълтах двете бири и метнах празните кутийки през отвоюваната от водата земя, там, където навремето беше морето. Видях как те изчезват в морето от брулени от вятъра бурени. После изпуших една цигара.
Тъкмо всмуквах за последно, когато забелязах, че към мен върви мъж с електрическо фенерче в ръка. Беше на около четирийсет години, сива риза, сив панталон и сиво кепе. Вероятно човек от охраната на района.
— Току-що хвърлихте нещо, нали? — попита мъжът.
— Да, хвърлих нещо.
— Какво хвърлихте?
— Едни кръгли метални неща с капачета.
Човекът от охраната направи кисела физиономия.
— Защо ги хвърлихте?
— Ей така, без причина. Преди дванайсет години имах навика да хвърлям разни неща. Случвало се е да хвърля по пет-шест неща наведнъж и никой не ми е казвал и дума.
— Било е отдавна — отбеляза човекът от охраната. — Сега това тук е собственост на общината и е противозаконно да хвърляте боклуци върху общинска собственост.
Аз преглътнах. За миг нещо вътре в мен потрепери, после спря.
— Лошото в случая е, че онова, което казвате, си е съвсем смислено — отвърнах аз.
— Така е по закон — каза той.
Въздъхнах и извадих от джоба си пакета цигари.
— И какво да направя?
— Е, не мога да поискам от вас да отидете и да ги вдигнете. Тъмно е и всеки момент ще завали. Затова бъдете така любезен и занапред не хвърляйте нищо.
— Няма — обещах аз. — Лека нощ.
Протегнах се на вълнолома и погледнах небето. Както беше казал и мъжът, започваше да вали. Изпуших още една цигара и се замислих за срещата си с човека от охраната. Преди десет години щях да бъда по-твърд. Или може би не. Всъщност не беше ли все едно?
Върнах се на пътя при реката и докато хвана такси, вече ръмеше.
— Към хотела — казах.
— За кратко ли сте тук? — попита възрастният таксиметров шофьор.
— Ъхъ.
— За пръв път ли сте по тези места?
— За втори — отвърнах аз.
16.
Тя си пие соленото куче и говори за звука на вълните
— Нося ви писмо — казах аз.
— На мен ли? — попита тя.
Връзката беше лоша, затова се налагаше направо да крещим, което не спомагаше да изразяваме едва доловими оттенъци на чувства. Все едно разговаряхме с вдигнати яки на ветровит хълм.
— Писмото всъщност е адресирано до мен, но сякаш е предназначено за вас.
— Така ли?
— Да, така — потвърдих аз.
Още щом го изрекох, разбрах, че целият този малоумен разговор бързо води наникъде.
Известно време жената мълча. Връзката се пооправи.
— Нямам представа какво е ставало между вас и Плъха. Но той ме помоли да ви видя, затова се обаждам. Пък и смятам, че е по-добре да прочетете писмата му.
— И само заради това сте дошли чак от Токио?
— Точно така.
Жената се прокашля, извини се, после каза:
— Защото ви е приятел ли?
— Предполагам.
— Защо според вас не е писал направо на мен?
Във въпроса й имаше логика.
— Не знам — признах си аз.
— Аз също. Мислех, че всичко е приключило. Или не е?
Нямах представа и й го казах. Легнах на хотелското легло с телефонната слушалка в ръка и погледнах тавана. Помислих си, че все едно лежа на дъното на океана и броя рибите. Колко ли трябваше да преброя, докато кажа, че съм приключил?
— Минаха пет години, откакто той изчезна. По онова време бях на двайсет и седем — обясни тя с далечен глас, който кънтеше като ехо от дъното на кладенец. — За пет години могат да се променят много неща.
— Така е — съгласих се аз.
— Всъщност дори и да не се е променило нищо, не бих го възприела така. Не бих поискала да го призная. Не бих намерила сили да си покажа лицето където и да било. Така че за мен всичко се е променило напълно.
— Мисля, че разбирам — отвърнах аз.
Спусна се кратко мълчание.
Наруши го жената.
— Кога за последно сте го виждали? — попита тя.
— Преди пет години, през пролетта, точно преди да се вдигне и да замине.