— И каза ли ви нещо? Например защо напуска града?…
— Не.
— Значи и вас ви е изоставил без предупреждение?
— Точно така.
— И вие какво си помислихте? Навремето де.
— Задето се е вдигнал и е заминал, така ли?
— Да.
Станах от леглото и се облегнах на стената.
— Със сигурност си помислих, че след половин година ще се откаже и ще се върне. Никога не е правил впечатление на човек, който е способен дълго на такова нещо.
— Но той не се върна.
— Не, не се върна.
В другия край на линията имаше кратко колебание.
— Къде сте отседнали? — попита жената.
Казах й името на хотела.
— Ще дойда утре в пет. В кафенето на осмия етаж удобно ли ви е?
— Добре — отвърнах аз. — Ще бъда облечен в бяла спортна риза и зелен памучен панталон. С къса коса съм и…
— Имам представа — прекъсна ме весело тя.
После затвори.
Аз също оставих слушалката. Какво ли искаше да каже жената с това, че имала представа? Аз нямам представа, но всъщност има куп неща, за които не знам нищо. Възрастта със сигурност не ме е направила по-мъдър. Добавила е характер, но посредствеността е постоянна величина, както се е изразил един руски писател. Руснаците си ги бива в афоризмите. Вероятно по цяла зима не правят друго, освен да ги измислят.
Взех си душ, измих си мократа от дъжда коса и с хавлиената кърпа около кръста седнах да гледам по телевизията стар американски филм за някаква подводница. Според скърцащия сюжет капитанът и заместникът му постоянно се държаха за гушите. Подводницата приличаше на вкаменелост, а едно от момчетата страдаше от клаустрофобия. Но всичко това не попречи филмът да завърши с щастлив край. Беше от филмите, които накрая са с щастлив край и сякаш внушават, че всъщност войната може би не е чак толкова лоша. В скоро време ще започнат да снимат филми, в които цялото човечество е изтребено в атомна война, но всичко завършва с щастлив край.
Изключих телевизора, легнах и след десет секунди съм заспал.
На другия ден в пет вечерта още ръмеше. Дъждът беше предхождан от четири-пет дни ясно небе, каквото понякога има в началото на лятото и което заблуждава хората, че дъждовният сезон е отминал. От прозореца на осмия етаж всеки квадратен сантиметър земя изглеждаше тъмен и влажен, а задръстването по издигнатата магистрала в източна посока се беше проточило на километри.
Докато се взирах дълго и съсредоточено навън, нещата започнаха да се топят в дъжда. Всъщност всичко в града се топеше. Вълноломът, кулокрановете, редиците сгради, силуетите под черните чадъри, всичко. Дори зеленината по хълмовете се стичаше надолу. Но когато стиснах за няколко секунди очи и после ги отворих отново, градът пак си беше същият, както преди. В тъмната мараня се извисяваха шест кулокрана, влаковете се бяха устремили на изток, сякаш локомотивите им току-що бяха потеглили отново, по търговските улици напред-назад на цели ята пъплеха чадъри, зелените хълмове бяха просмукани догоре с юнски дъжд.
Насред кафенето имаше площадка на по-ниско равнище и една жена в яркорозова рокля свиреше на лазурносиньо пиано класически парчета, каквито ще чуете по хотелските кафенета и които бяха пълни с апержиа и синкопи. Всъщност не свиреше зле, въпреки че след последната нота на всяко парче във въздуха не се задържаше нито едно ехо.
Вече минаваше пет, а жената я нямаше. Тъй като нямах какво друго да правя, си поръчах втора чаша кафе и загледах пианистката. Беше на около двайсет години, косата й до раменете беше с безупречна прическа, наподобяваща бита сметана върху торта. Прическата се люшкаше весело наляво-надясно, в такт, а щом песента свършеше, отскачаше назад. Сетне започваше ново парче.
Пианистката ми приличаше на едно момиче, което познавах в трети клас, когато ходех на уроци по пиано. Същата възраст, същата група. Понякога ни се налагаше да свирим дуети. Но изобщо не помнех името и лицето й. Единственото, което помнех от нея, бяха мъничките бледи длани, красивата коса и бухлатата рокля.
Такова нещо си е притеснително. Нима съм я лишил от длани, коса и рокля? Дали останалото от нея живее и досега неприкачено някъде другаде? Това, разбира се, е невъзможно. Светът продължава нататък без мен. Хората прекосяват без моя намеса улиците, острят моливи, придвижват се с петдесет метра в минута от запад на изток, изпълват хотелски кафенета с музика, толкова изтънчена, че се е превърнала в нищо.