„Светът“ — покрай самата дума винаги се сещам за костенурка и слонове, които неуморно крепят огромен диск. Слоновете не знаят каква е ролята на костенурката, костенурката пък не е в състояние да види какво правят слоновете. И костенурката, и слоновете изобщо не усещат света върху гърбините си.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате — каза някъде зад мен женски глас. — Закъсняхме с работата и не успях да се измъкна.
— Не се притеснявайте. Така и така днес нямам какво друго да правя.
Жената пусна ключовете си върху масата и без да си прави труда да поглежда в листа с менюто, си поръча портокалов сок. Не беше лесно да определя на колко години е. Ако тя не ми беше споменала по телефона, сигурно така и нямаше да се досетя. Ако ми беше казала, че е на трийсет и три, щеше да ми изглежда на трийсет и три. Ако беше казала, че е на двайсет и седем, щеше да им изглежда на двайсет и седем. Щях да го приема за чиста монета.
Жената беше облечена с вкус. Широк бял памучен панталон, блуза на оранжеви и жълти карета с навити до лактите ръкави, кожена дамска чанта. Не бяха нови, но бяха добре поддържани. Тя не носеше пръстени, гердани, гривни и обици. Косата й беше подстригана късо и нехайно сресана настрани.
Тя може би се беше родила с бръчиците около очите и те не се бяха появили с възрастта. Само тънкото й красиво вратле, което се подаваше изпод разкопчаната яка на ризата, и дланите издаваха годините й. Хората започват да остаряват рано, много рано. После това се разпростира по цялото тяло като петно, което не може да бъде избърсано.
— Каква работа? — престраших се да попитам аз.
— Чертожничка съм в една архитектурна фирма. Отдавна съм там.
Разговорът замря. Извадих бавно цигара и я запалих. Пианистката спря да свири, свали капака на рояла и отиде някъде да почива. Завидях й.
— От колко време сте приятели с него? — попита жената.
— Май от единайсет години. А вие?
— Аз — за два месеца и десет дни — отговори тя веднага. — Това е времето от запознанството ми с него до изчезването му. Два месеца и десет дни. Помня, защото си водя дневник.
Портокаловият сок дойде, а празната чаша от кафето беше отнесена.
— След като той изчезна, чаках три месеца. Декември, януари, февруари. Най-студеното време на годината. Може би онази година зимата е била студена?
— Не помня — отговорих аз, макар че зимният студ отпреди пет години ми се стори като времето вчера.
— Чакали ли сте някога така жена?
— Не — признах си аз.
— Съсредоточаваш се върху това да чакаш някого и след известно време вече няма значение какво се случва. Все едно ти е дали са минали пет, или десет години, или един месец.
Аз кимнах.
Жената изпи половината портокалов сок.
— Беше същото, когато се омъжих първия път — обясни тя. — Все аз бях тази, която чака, накрая се уморих да чакам и ми стана безразлично. Омъжих се на двайсет и една, разведох се на двайсет и две. После дойдох тук.
— Беше същото и с жена ми.
— Кое беше същото?
— Омъжи се на двайсет и една и се разведе на двайсет и две.
Жената се взира известно време в лицето ми. После разбърка със сламката портокаловия сок. Явно не трябваше да го казвам.
— Когато си млад, е тежко да се омъжиш и веднага след това да се разведеш — рече жената. — Лошото е, че търсиш нещо двуизмерно и нереално. Никога не трае дълго. Няма как да очакваш нещо нереално да трае дълго, нали?
— Предполагам, че да.
— През петте години между развода и запознанството ми с него бях съвсем сама в този град. Живеех живот, който беше някак си нереален. Не познавах почти никого, рядко излизах, нямах връзка. Ставах сутрин, ходех на работа, чертаех проекти, на връщане се отбивах да напазарувам в супермаркета и вечерях сама у дома. Слушах радио, четях, попълвах дневника си, перях си чорапите в банята. Апартаментът ми е недалеч от океана и прибоят се чува през цялото време. Беше студено и самотно. — Жената допи портокаловия сок. — Май ви отегчавам.
Аз поклатих глава.
Минаваше шест. Светлините в кафенето станаха приглушени — време за коктейли. Светлините на града пък започнаха да примигват. По кулокрановете заблещукаха червени лампички. В сгъстяващия се мрак вече се виждаха тънките игли на дъжда.
— Ще пийнете ли нещо? — попитах аз.
— Как се нарича водката със сок от грейпфрут?
— Солено куче.
Повиках сервитьора и поръчах едно солено куче и „Къти Сарк“ с лед.