Выбрать главу

— Докъде бяхме стигнали?

— До самотния ви и студен живот.

— Е, ако искате да знаете, не беше чак толкова студен и самотен — уточни жената. — Студен и самотен е само звукът на вълните. Единствен той вдъхва хлад на нещата. Когато се нанесох в жилището, домоуправителят каза, че съм щяла да свикна доста бързо, а ето че и досега не съм свикнала.

— Океана вече го няма там.

Жената се усмихна едва-едва. В бръчиците в ъглите на очите й се мерна нещо като движение.

— Така е. Както казахте, океана вече го няма там. Но въпреки това мога да се закълна, че и досега чувам понякога вълните. Вероятно са се врязали през годините в слуха ми.

— И тогава се е появил Плъха.

— Да. Въпреки че аз не съм го наричала никога така.

— А как го наричахте?

— По име. Като всички останали.

Сега, като се замислих, „Плъха“ наистина си звучеше малко детински, дори за прякор.

— Хмм — казах.

Донесоха ни питиетата. Жената отпи от соленото куче, после избърса със салфетката солта по устните си. По салфетката остана едва доловима следа от червило. Жената сгъна чевръсто салфетката с червило по нея и я остави на масата.

— Той беше толкова… повече от нереален. Схващате ли?

— Мисля, че да.

— Вероятно е трябвало да срещна такъв нереален човек като него, който да направи на пух и прах собствената ми нереалност. Това ми хрумна още първия път, когато го видях. За това и го харесах. Или може би ми се е сторило така вече след като го харесах. При всички положения се свежда до същото.

Пианистката се върна от почивката си и започна да свири мелодии от стари филми. Страхотно: сбъркана фонова музика за сбъркана сцена.

— Понякога си мисля, че в крайна сметка може би само съм го използвала. И той го е чувствал през цялото време. Вие как смятате?

— Не знам — признах си. — Това са си неща между вас двамата.

Жената не отвърна нищо.

След цели двайсет секунди мълчание си дадох сметка, че тя вече е изчерпала темите за разговор. Изпих на един дъх каквото беше останало от уискито и извадих от джоба си писмата на Плъха, после ги сложих в средата на масата. Те останаха там известно време.

— Тук ли трябва да ги прочета?

— Вземете ги у вас и ги прочетете там. Ако не искате да ги четете, направете с тях каквото сметнете за добре.

Жената кимна. Сложи писмата в чантата си и щракна закопчалката. Аз запалих втора цигара и си поръчах още едно уиски. Второто уиски винаги ми е било любимото. От третото нататък вече няма никакъв вкус. Превръща се в нещо, което просто изливаш в стомаха си.

— И заради това сте дошли чак от Токио? — попита жената.

— Общо взето, да.

— Много мило от ваша страна.

— Никога не съм го възприемал по този начин. Въпрос на навик. Сигурен съм, че ако бях на неговото място, той щеше да направи същото за мен.

— Молили ли сте го някога за нещо подобно?

Аз поклатих глава.

— Не, но ние от доста време налагаме един на друг своите нереалности. Отделен въпрос е дали сме успели да се погрижим реалистично за нещата.

— Може би никой не е в състояние да го направи.

— Може би.

Жената се усмихна и стана, като взе рязко сметката.

— Нека аз. Все пак закъснях четирийсет минути.

— Ако сте сигурна, разбира се — отвърнах аз. — Но още нещо — дали мога да ви задам един въпрос?

— Естествено.

— По телефона казахте, че си представяте как изглеждам.

— Имах предвид, че долавям нещо във вас.

— И това беше достатъчно, за да ме познаете веднага?

— Познах ви моментално.

Продължаваше да вали със същото темпо. От хотелския прозорец през неоновите светлини на съседната сграда виждах стотици хиляди нишки дъжд, устремени през зеленото сияние към земята. Погледнех ли надолу, изпитвах чувството, че дъждът се лее точно върху една строго определена точка.

Свлякох се на леглото и изпуших две-три цигари, после звъннах на рецепцията, за да помоля да ми запазят място за влака на другата сутрин. Вече нямаше какво да правя в града.

До полунощ не спря да вали.

Част шеста

Преследване на дива овца, II

17.

Странният разказ на странния човек

Секретарят в черния костюм седна на стола и без да казва и дума, ме погледна. Не ме преценяваше, в очите му не се четеше презрение, погледът му не беше вторачен и пронизващ. Не бе нито хладен, нито сърдечен, нито дори някъде по средата. В този поглед нямаше и следа от чувствата, които познавах. Мъжът просто ме гледаше. Със същия успех можеше да гледа стената отзад, но тъй като пред него бях аз, крайният резултат бе, че мъжът гледаше мен.