— Нека се придържаме към нещата в тяхната последователност — каза ми.
Последва тежко мълчание.
— Изградихме царство — подхвана отново мъжът. — Могъщо невидимо царство. Вместихме в него всичко. Политика, финанси, средства за масово осведомяване, бюрокрацията, културата, какви ли не неща, за които не сте и сънували. Привлякохме дори враждебни към нас елементи. От официалните учреждения до техните противници, всичко. Малцина, да не кажа никой не забеляза, че сме го приобщили. С други думи, създадохме невероятно сложна организация. И Шефа я изгради с двете си ръце след войната. Сякаш направляваше цяла държава, наподобяваща корпуса на грамаден кораб. Само да натисне копчето, и корабът потъва. Заедно с пътниците и всичко останало — още преди някой да се е усетил. — След тези думи мъжът запали цигарата. — Въпреки това организацията си има своите ограничения и предели. По-точно, смъртта на царя. Умре ли царят, царството ще рухне. Нали разбирате, то е изградено и поддържано от гения на един-единствен човек. Което по моя преценка означава, че е изградено и поддържано от онзи тайнствен фактор. Умре ли Шефа, това означава край за всичко, защото организацията ни не е бюрокрация, а съвършено настроена машина с един ум на върха. Точно тук са заложени силата и слабостта на нашата организация. Или по-точно, бяха заложени. Смъртта на Шефа рано или късно ще предизвика пукнатина в организацията и подобно на погълната от пламъците Валхала тя ще потъне в морето на посредствеността. След Шефа няма кой да поеме нещата. Организацията ще се разпадне — великолепен дворец, разрушен, та на негово място да се появи жилищен комплекс. Един свят на еднаквост и сигурност. Вие обаче вероятно ще отсъдите, че това е уместно и честно. Че разпределението е справедливо. Но помислете само. Цяла Япония с изравнени планини, крайбрежна линия и езера, опасана с еднакви редици жилищни блокове. Това ли според вас е доброто?
— Не знам — признах си аз. — Не знам дори дали в самия въпрос има някаква логика.
— Умен отговор — одобри мъжът и сви пръсти върху коленете си. Върховете им забарабаниха в бавен ритъм. — Всички тези приказки за жилищните комплекси са, както се досещате, само нагледен пример. Ако трябва да сме по-точни, организацията ни може да се раздели на два елемента. На част, която се движи напред, и на част, която я тласка напред. Има, естествено, и други части, изпълняващи други функции. Но грубо казано, организацията ни се състои от тези две части. Останалите нямат почти никакво значение. Частта на предната линия е Волята, а частта отзад — Печалбите. Когато говорят за Шефа, хората наблягат единствено на неговите Печалби. И след като той умре, те ще поискат дял само от Печалбите. Никой не иска Волята, понеже никой не я разбира. Така осмисляме истинското значение на онова, което може да се подели и не може да се подели. Волята не може да се подели. Тя или се предава изцяло, или се губи изцяло.
Пръстите на мъжа продължаваха да барабанят в същия бавен ритъм по коленете му. Ако не борим това, всичко в него си беше същото, както в самото начало. Същият поглед, същите студени зеници, същото гладко безизразно лице. През цялото време това лице беше извърнато под един и същ ъгъл към мен.
— Каква е тази Воля? — попитах аз.
— Представа, която властва над времето, властва над пространството, властва над вероятностите.
— Не разбирам.
— Естествено. Малцина разбират. Само Шефа го разбираше направо инстинктивно. Можем дори да стигнем дотам да твърдим, че той отхвърляше самопознанието и на негово място осъществяваше нещо напълно революционно. По-просто казано за вас, Шефа осъществяваше революция, при която трудът включваше в себе си капитала, а капиталът включваше в себе си труда.
— Фантазии.
— Точно обратното. Познанието е фантазия — отсече мъжът. — Да приемем, че всичко, което ви казвам сега, не е нищо повече от думи. Както и да ги редя и да ги пренареждам, пак няма никога да успея да ви обясня формата на Волята, която Шефа притежаваше. Обяснението ми няма да покаже нищо друго, освен връзката между самия мен и Волята чрез връзка на словесно равнище. Така отхвърлянето на познанието е свързано с отхвърлянето на езика. Защото когато тези два стълба на западния хуманизъм — познанието на индивида и еволюционната приемственост — изгубят значението си, езикът също се обезсмисля. Индивидът, какъвто го познаваме, престава да съществува и всичко се превръща в хаос. Вие преставате да бъдете неповторимо създание само по себе си и съществувате просто като хаос. За разума съществуването е комуникация, а комуникацията е съществуване.