— Гара „Шинджуку“, западният изход — казах аз.
По посока на „Шинджуку“ имаше страшно задръстване. Освен всичко останало беше най-натовареното вечерно време. След някакъв момент колите сякаш бяха залепени на едно място и не помръдваха. Сегиз-тогиз по тях преминаваше нещо като вълна, тласкаща ги няколко сантиметра напред. Помислих си за скоростта, с която се върти Земята. С колко ли километра в час се носеше из Космоса повърхността на този път? Пресметнах бързо наум и получих число, с каквото едва ли се носеше и виенско колело по панаири. Има много неща, които всъщност не знаем. Заблуда е, че изобщо знаем нещо. Ако няколко извънземни ме спрат и ме попитат: „Така и така, мой човек, я кажи с колко километра в час се върти Земята при екватора?“, щях да се почувствам като в небрано лозе. Да му се не види, не знаех дори защо срядата е след вторника. Това щеше да бъде междугалактична шега.
Изчел съм три пъти от кора до кора „Тихият Дон“ и „Братя Карамазови“. Прочел съм веднъж дори „Немска идеология“. Мога даже да посоча на колко се равнява числото пи, чак до шестнайсетото число след запетаята, Дали и това щеше да бъде шега? Вероятно. Извънземните щяха да се спукат от смях.
— Искате ли да послушате малко музика, уважаеми господине? — попита шофьорът.
— Защо не — отвърнах аз.
След тези думи автомобилът се изпълни с балада на Шопен. Изпитах чувството, че съм в гардероба по време на сватба.
— Я ми кажете — обърнах се аз към шофьора, — знаете ли на колко се равнява числото пи?
— Питате ме за 3,14 ли?
— За същото. Колко числа след запетаята знаете?
— Знам трийсет и две числа — отвърна шофьорът. — А след това… хм.
— Трийсет и две числа ли?
— Има си номер, но да, трийсет и две. Защо питате?
— А, просто така — казах умърлушен аз. — Както и да е.
И тъй, заслушахме Шопен, а лимузината изпъпли десет метра напред. Хората по автомобилите и автобусите наоколо зяпаха чудовищното превозно средство. Не беше особено приятно да си обект на такова засилено внимание — дори и през тъмните стъкла.
— Ужасно задръстване — отбелязах аз.
— Да, така е, но е ясно като бял ден, че все някога ще се измъкнем.
— Така е, не ви ли изнервя обаче?
— Изнервя ме, как да не ме изнервя. Дразня се, ядосвам се. Особено когато бързам. Но го възприемам како част от обучението. Дразниш ли се, губиш пътя си в живота.
— Звучи като религиозно тълкуване на улично задръстване, ако изобщо има такова.
— Аз съм християнин. Не ходя на църква, но винаги съм бил християнин.
— Виж ти! За вас не е ли противоречие да сте християнин и същевременно да работите като шофьор на изявен представител на десницата?
— Шефа е почтен човек. След Господа е най-богобоязливият човек, когото съм срещал.
— И с Бога ли сте се срещали?
— Естествено. Всяка вечер му се обаждам по телефона.
— Моля? — изпелтечих аз. В главата ми отново настана бъркотия. — Ако всички се обаждат на Бога, няма ли линиите да са заети през цялото време? Като „Справки“ по обед.
— Няма проблем. Бог присъства едновременно навсякъде. Дори по едно и също време да му се обадят милион души, Той ще поговори едновременно с всеки от тях.
— Не съм специалист, но такова ли е ортодоксалното тълкуване? От гледна точка на богословието, де.
— Аз съм нещо като радикал. Точно заради това не ходя на църква.
— Ясно — казах аз.
Лимузината се придвижи с петдесет метра напред. Захапах цигара и тъкмо да я запаля, когато видях, че през цялото време съм държал в ръката си запалката. Без да се усетя, си бях тръгнал със сребърния „Дюпон“ с овцата отгоре. Тя се вместваше в ръката ми много добре, сякаш съм се родил с нея. Едва ли можех да я чувствам по-добре. Помислих, помислих и реших, че си е моя. На кого щяха да му липсват една-две запалки? Отворих и затворих няколко пъти капачето, щракнах запалката и я прибрах в джоба си. За да възмездя загубата, пъхнах в джоба върху вратата запалката си „Бик“ за еднократна употреба.
— Шефа ми го даде преди няколко години — каза внезапно шофьорът.
— Какво ви е дал?
— Телефонният номер на Бога.
От устните ми се откърти въздишка, толкова силна, че заглуши всичко останало. Или аз полудявах, или всички те бяха ненормални.