— Никой няма да намира нищо. Хокайдо е много по-голям, отколкото си мислиш. А що се отнася до овцата… сигурно има стотици хиляди. Как да намеря сред тях една-единствена? Невъзможно е. Пък била тя и овца, белязана със звезда върху гърба.
— Овцете всъщност са пет хиляди.
— Пет хиляди ли?
— Броят на овцете на Хокайдо. През 1947 година там е имало двеста и седемдесет хиляди, но сега са едва пет хиляди.
— Откъде знаеш такова нещо?
— След като ти излезе, отидох в библиотеката и проверих.
Въздъхнах тежко.
— Знаеш всичко, нали?
— Далеч не всичко. Има много неща, които не знам.
Прихнах, после отворих втората бира и я разделих между двамата.
— При всички положения на Хокайдо има само пет хиляди овце. Според официалната статистика. Какво ще кажеш? Не ти ли олекна поне малко?
— Все тая — заявих аз. — Няма особена разлика между пет хиляди и двеста и седемдесет хиляди овце. Проблемът пак е как ще намеря една-единствена овца сред този огромен пейзаж. За капак нямаме и следа, по която да тръгнем.
— Как така да нямаме следа! Ами снимката, ами приятелят ти там? Все ще откриеш нещо.
— И двете следи са ужасно мъгляви. Пейзажът върху снимката не се откроява с абсолютно нищо, а колкото до писмото на Плъха, не успях да разчета дори пощенското клеймо!
Тя си изпи бирата. Аз също си я изпих.
— Не обичаш ли овце? — попита гаджето ми.
— Защо пък да не ги обичам! — Пак започвах да се обърквам. — Освен това — допълних аз — вече съм взел решение. Да не ходя, де.
Смятах да убедя самия себе си, но нещо не се получаваше.
— Искаш ли кафе?
— Защо не! — отвърнах.
Тя прибра кутийките от бира и чашите и сложи чайника на печката. Докато чакаше водата да кипне, си пусна в другата стая една касета. Джони Ривърс запя „Специално за полунощ“, после гръмна „Давай заедно с Бетовен“. След това „Тайният агент“. Чайникът изсвири и приятелката ми направи кафето, като си тананикаше заедно с „Джони Б. Гуд“. През цялото това време аз четях вечерния вестник. Очарователна семейна сцена. Ако не беше оная история с овцата, сигурно щях да се почувствам много щастлив.
Докато записът се въртеше, ние си изпихме кафето и похапнахме бисквити, без да казваме и дума. Аз се върнах към вечерния вестник. Изчетох го и започнах отначало. Тук — държавен преврат, там — някакъв киноактьор умрял, на друго място — котка, която прави фокуси, нищо, което да ме засяга. Не засягаше и Джони Ривърс, който продължаваше да си пее. Щом лентата свърши, сгънах вестника и погледнах приятелката си.
— Направо не знам какво да правя. Сигурно наистина е по-добре да предприема нещо, отколкото да стоя със скръстени ръце, както твърдиш и ти. Дори и накрая да се окаже вятър работа, поне сме търсили овцата. От друга страна, не обичам да ми заповядват, да ме заплашват и да ме притискат.
— В една или друга степен на всички ни заповядват, всички ни заплашват и ни притискат. Едва ли има нещо по-добро, на което да се надяваме.
— Сигурно — съгласих се след малко аз.
Приятелката ми не каза нищо, само продължи да си чисти ушите. От време на време изпод дългите кичури коса се показваше месестата им част.
— Точно сега на Хокайдо е красиво. Няма много туристи, времето е хубаво. Освен това всички овце са на открито. Идеалното време.
— Сигурно.
— Ако… — продължи тя, като хрускаше бисквитата. — Ако решиш да ме вземеш и мен, определено ще ти помогна.
— Защо си се запалила толкова по тоя лов на овце?
— Защото и на мен ми се иска да видя оная овца.
— Но защо да се скъсвам от тичане заради някаква си въшлива овца? И за капак да забърквам и теб в тая каша?
— На мен не ми пречи. Твоята каша е и моя каша — отсъди тя с хитра усмивчица. — Мил си ми.
— Благодаря.
— Само това ли ще кажеш?
Избутах вестника в ъгъла на масата. Ветрецът откъм прозореца отнесе някъде дима от цигарата ми.
— Да ти призная, има нещо в цялата история, което ме притеснява. Някъде има капан.
— Какъв капан?
— Откъде да знам — отвърнах аз. — Цялата история е ужасно тъпа и въпреки това е болезнено ясна и всичко си съответства чудесно. Тая работа не ми харесва.
Гаджето ми постоя, постоя, пък взе от масата едно ластиче и започна да си играе с него.
— Но приятелят ти вече е загазил не на шега, нали? Ако не беше загазил, за какво му е било да си прави толкова труд и да ти праща снимката?