— Ходих на погребение. След него отидох в Шинджуку, сам.
Котаракът се появи изневиделица, прозина се хубаво, после скочи върху коленете й. Тя го почеса зад ушите.
— Не се налага да ми обясняваш нищо — каза ми. — Вече съм извън пейзажа.
— Не ти обяснявам. Просто разговарям.
Тя сви рамене и скри под роклята презрамката на сутиена. Лицето й беше безизразно, като снимка на град, потънал на дъното на океана.
— Нещо като позната отпреди години. Не я знаеш.
— О, така ли?
Котаракът се протегна хубаво и накрая изпуфтя.
Погледнах горящия връх на цигарата в устата си.
— Как е умряла твоята позната?
— Блъснал я е камион. Тринайсет счупени кости.
Новините в седем и бюлетинът за движението по пътищата свършиха и в ефира се завърна лекият рок. Тя остави чашата с кафето и ме погледна в лицето.
— Я ми кажи, ако умра, пак ли ще се напиеш така?
— Погребението няма нищо общо с пиенето ми. Само първите една-две чаши.
Започваше нов ден. И той горещ. През прозореца зяпаха няколко небостъргача.
— Какво ще кажеш за нещо разхладително?
Тя поклати глава.
Извадих от хладилника кутийка кола и я пресуших на един дъх.
— Беше от момичетата, които са готови да преспят с всеки.
Какъв некролог: покойната беше от момичетата, готови да преспят с всеки.
— Защо ми го казваш?
Защо ли? Нямах представа.
— Чудесно — подхвана тя от мястото, където бях млъкнал, — била е от момичетата, готови да преспят с всеки, нали така?
— Да.
— Но не и с теб, нали?
В гласа й имаше заядливи нотки. Вдигнах очи от купата със салатата.
— Така ли мислиш?
— Кой знае защо, да — промълви тя. — Не, ти не си такъв.
— Какъв?
— Знам ли, в теб има нещо. Представи си пясъчен часовник: пясъкът всеки момент ще свърши. Винаги може да се разчита, че човек като теб ще го обърне.
— Така ли?
Тя се нацупи, сетне се отпусна.
— Дошла съм да прибера другите неща. Зимното яке, шапките, вещи, които съм оставила. Подредила съм ги в кашони. Когато имаш време, нали ще ги пратиш по пощата?
— Мога да ги докарам.
Тя поклати глава.
— По-добре ги прати. Не искам да идваш. Разбираш, нали?
То оставаше да не разбирам. Говоря прекалено много, без да мисля.
— Имаш ли адреса?
— Да.
— Това беше последното, което трябваше да се направи. Извинявай, че се застоях толкова.
— А документите, с тях всичко наред ли е?
— Да. Всичко е оправено.
— Не мога да повярвам, че е толкова лесно. Мислех, че ще стане много по-трудно.
— Който не знае, си мисли така, но всъщност е много просто. Щом вече всичко е приключило. — При тези думи тя отново започна да чеше котарака по главата. — Разведеш ли се два пъти, и вече си ветеран.
Котаракът се протегна със затворени очи назад, после бързо сгуши глава върху свивката на ръката й. Метнах в мивката чашите от кафето и купата от салатата, после събрах с една квитанция трохите от солените бисквити. Очите ме боляха от ослепителното слънце.
— Направих списък с разни дребни неща. Къде се прави абонаментът за вестници, кога се хвърля боклукът и така нататък. Звънни ми, ако не разбираш нещо.
— Благодаря.
— Искаше ли деца? — попита ме най-неочаквано тя.
— Не, не мога да кажа, че някога съм искал деца.
— От известно време си мисля за това. Като гледам обаче как завърши всичко, може би така е по-добре. Но ако имахме дете, сигурно нямаше да се стигне дотук, как мислиш?
— Има много семейства с деца, които също се развеждат.
— Вероятно си прав — каза тя, като си играеше със запалката ми. — И досега те обичам. Но това вече не е от значение, нали? Самата аз го знам прекрасно.
3.
Комбинезонът
Щом тя си тръгна, изгълтах още една кола, после си взех горещ душ и се обръснах. Почти всичко ми беше на дъното: шампоанът, кремът за бръснене, сапунът.