— Радваш ли се, че заминаваш? — попитах я аз.
— Да, много. Най-вече защото тръгвам с теб.
— Знаеш ли, ако не намерим овцата, няма да има къде да се върнем. Може да се наложи да пътуваме до края на живота си.
— Като твоя приятел ли?
— Предполагам. В известен смисъл всички сме в една лодка. Единствената разлика е, че той избяга по свое желание, а мен ме принуждават.
Загасих цигарата в пепелника. Котаракът надигна глава и се прозина, после пак се намести в същата поза.
— Ти приключи ли с багажа? — попита гаджето ми.
— Не, още не съм започнал. Но нямам много багаж. Няколко смени дрехи, сапун, хавлиена кърпа. Наистина не ти трябва толкова багаж. Ако имаш нужда от нещо, можеш да го купиш там. Имаме предостатъчно пари.
— Предпочитам така — подсмихна се тя и този път лукаво. — Нямам чувството, че съм тръгнала на път, ако не мъкна със себе си огромен сак.
— Сигурно се шегуваш…
През отворения прозорец екна пронизващият писък на птица, писък, какъвто не бях чувал никога дотогава. Нова птица от новото годишно време.
Върху бузата на приятелката ми падна лъч следобедно слънце. Загледах лениво как от единия към другия край на прозореца се носи бял облак. Стояхме така сякаш безкрайно.
— Какво има? — попита гаджето ми.
— Не знам как да ти обясня, но все не проумявам как така тук и сега наистина е тук и сега. И че аз наистина съм аз. Не разбирам. Винаги е било така. Чак след време нещата си идват на мястото. От десет години е все така.
— От десет години ли?
— Няма край. Нищо повече.
Тя се засмя, докато вдигаше котарака и го слагаше на пода.
— Ще го направим ли?
Любихме се на канапето. Старинно канапе, което бях купил в един магазин за вехтории. Допираш лице до него и усещаш миризмата на история. Гъвкавото тяло на приятелката ми се сля с тази миризма. Нежна и топла като смътен спомен. Отместих с пръсти косата й и я целунах по ухото. Земята потрепери. От този миг нататък времето потече като ведър ветрец.
Разкопчах всички копчета на блузата й и докато се любувах на тялото й, обхванах с длани гърдите й.
— Сега се чувствам наистина жива — каза приятелката ми.
— Ти ли?
— Ммм, тялото ми, цялото ми същество.
— А аз съм заедно с теб — рекох. — Наистина жив.
Каква изумителна тишина, помислих си. Нито звук наоколо. Всички освен нас двамата вероятно бяха отишли някъде, за да отпразнуват първата неделя на есента.
— Знаеш ли, наистина обичам това — прошепна тя.
— Ммм.
— Все едно сме на пикник, толкова е хубаво.
— На пикник ли?
— Да.
Прегърнах я и я притиснах до себе си. Сетне проврях лице през кичурите коса, за да я целуна отново по ухото.
— Тези десет години са били много дълги за теб, нали? — попита тихо тя до ухото ми.
— Доста дълги — потвърдих аз. — Много, много дълги. Всъщност безкрайни, не че съм успял да сложа точка на нещо.
Тя понадигна съвсем леко глава от страничната облегалка на канапето и се усмихна. Усмивка, която бях виждал и преди, но и да ме убиете, не мога да се сетя кога и при кого. Без дрехи жените си приличат стряскащо много. Това винаги ме е хвърляло в ужас.
— Хайде да отидем да търсим овцата — каза тя със затворени очи. — Тръгнем ли да я търсим, всичко ще си дойде на мястото.
Погледах я известно време в лицето, после се вторачих в ушите й. Обгърнато от меко следобедно сияние, тялото й беше като от старинен натюрморт.
23.
Ограничено, но упорито мислене
В шест часа тя се облече, среса се, изми си зъбите и си пръсна одеколон. Аз седях на канапето и четях „Приключенията на Шерлок Холмс“. Разказът започваше с: „Колегата ми Уотсън е ограничен доста в мисленето си, но притежава невероятно упорство.“ За начално изречение не беше зле.
— Довечера ще закъснея, не ме чакай — каза гаджето ми.
— Работа ли?
— Опасявам се, че да. Днес всъщност би трябвало да имам почивен ден, но нали знаеш как е. Извикаха ме, защото от утре изчезвам.
Тя излезе, после, след миг-два, вратата се отвори.
— А какво ще правиш с котарака, докато ни няма? — попита приятелката ми.