— Уф, съвсем ми изхвърча от главата. Но ти не се притеснявай, ще имам грижата.
Извадих на котарака мляко и бисквити със сирене. Зъбите му бяха толкова слаби, че той не можеше да сдъвче сиренето.
В хладилника нямаше нищо, което да ми се стори годно за ядене, затова отворих една бира и седнах да гледам телевизия. В новините също нямаше нищо, което да прилича на новини. В неделя вечер обикновено дават репортажи от зоологическата градина. Погледах жирафите, пандите и слоновете, после изключих телевизора и вдигнах телефона.
— Обаждам се за котарака — казах на мъжа.
— За вашия котарак ли?
— Да, имам котарак.
— Е, и?
— Ако не го оставя на някого, не мога да замина.
— Наоколо има много хотели за домашни любимци.
— Той е стар, с разклатено здраве. Един месец в клетка със сигурност ще го погуби.
Чувах нокти, които барабанят по маса.
— Е, и?
— Бих искал да се грижите за него. Имате огромна градина, все ще се погрижите за един котарак.
— И дума да не става. Шефа мрази котки, а градината трябва да привлича птици. Един котарак, и птиците няма и да припарят насам.
— Шефа е в безсъзнание, а котаракът няма сили да гони птици.
— Добре тогава. Утре сутрин в десет часа ще пратя някой от шофьорите да прибере котарака.
— Ще осигуря котешка храна и тоалетна. Той яде само тази марка, ако свърши, ви моля да купите пак от нея.
— Може би ще бъдете така любезен да кажете тези подробности на шофьора. Както, струва ми се, вече ви споменах, аз съм зает човек.
— Предпочитам да общувам с един човек. Така е ясно кой носи отговорност.
— Отговорност ли?
— С други думи, ако котаракът умре в мое отсъствие, няма да получите от мен нищо, дори и да намеря овцата.
— Хмм — каза мъжът. — Имате право. Не улучихте целта, но за аматьор се справяте доста добре. Ще си запиша, затова, ако обичате, говорете бавно.
— Не му давайте тлъсто месо. Повръща го. Зъбите му са лоши, затова не му давайте и твърда храна. Сутрин се храни с мляко и консерви котешка храна, вечер — с шепа суха храна с риба, месо или сирене. И ако обичате, му сменяйте всеки ден тоалетната. Той не я обича мръсна. Често получава разстройство, но ако не му мине до два дена, ветеринарят ще предпише лекарство, което да му дадете.
След като стигнах дотук, се ослушах — да чуя дращенето на химикалка в другия край на линията.
— Понякога получава лишеи в ушите — продължих аз, — затова веднъж на ден ги чистете с памуче, напоено със зехтин. Котаракът не обича да му чистят ушите и се дърпа, ето защо внимавайте да не му спукате тъпанчетата. Освен това, ако се притеснявате, че ще ви издере мебелите, веднъж седмично му режете ноктите. Става и с обикновени ножички. Почти сигурен съм, че няма бълхи, но за всеки случай може би е разумно от време на време да го къпете с шампоан против бълхи. Продава се по всички магазини за домашни любимци. След като го изкъпете, го подсушете с хавлиена кърпа и го срешете хубаво, а накрая включете за малко и сешоар. Иначе ще настине.
Драс-драс-драс.
— Друго?
— Това май е всичко.
Мъжът прочете точка по точка какво е записал. Беше се справил добре.
— Това ли е?
— Да.
— Добре тогава — каза мъжът.
И линията прекъсна.
Навън вече беше тъмно. Пъхнах в джоба си малко дребни пари, цигарите, запалка, обух си маратонките и излязох. В кварталната кръчма изпих една бира, докато слушах последната плоча на братя Джаксън. Изядох си пилешкия котлет, докато слушах плочата на Бил Уидърс. Пийнах кафе, докато слушах „Междузвездни войни“ на Мейнард Фъргюсън. След всичко това имах чувството, че почти не съм ял.
Взеха чашата от кафето, а аз пуснах три монети от по десет йени в платения телефон и звъннах на съдружника си. Вдигна най-големият му син, който още беше в началното училище.
— Добър ден — поздравих аз.
— Вече е „добър вечер“ — поправи ме той.
Погледнах си часовника. Беше прав, разбира се. След малко се обади и съдружникът ми.
— Как е? — попита той.
— Можеш ли да говориш? Да не ти прекъсвам вечерята?
— Да, вечеряме, но нищо. И без това не е много вкусно, пък и твоят разказ би трябвало да е по-интересен.
Повторих откъслеци от разговора с мъжа в черния костюм. Разказах за огромната лимузина и издъхващия Шеф. Не споменах овцата. Съдружникът ми нямаше да повярва, а и без това вече беше прекалено дълго и заплетено. От което, разбира се, всичко ставаше още по-объркващо.