24.
Хери
В десет сутринта оная смехотворна лимузина — не лимузина, а цяла подводница — чакаше долу пред входа. От прозореца ми на третия етаж приличаше по-скоро на преобърната метална формичка за курабии. Човек можеше да направи с нея грамадна курабия, която триста деца щяха да ядат половин месец. Ние с гаджето ми седяхме на перваза и гледахме колата.
Небето беше възмутително ясно. Небе от довоенен експресионистичен филм. Без нито едно облаче, като огромно око с изрязан клепач. Хеликоптерът в далечината изглеждаше съвсем мъничък.
Затворих всички прозорци, изключих хладилника и дръпнах ръчката на газта. Прането — внесено, леглото — заметнато с чаршаф, нелепото количество тоалетни принадлежности — подредени като в аптека при мивката. Наемът — платен за два месеца напред, абонаментът на вестника — прекратен. Погледнах от входната врата безжизненото жилище. За миг си спомних четирите години брачен живот, прекарани тук, спомних си за децата, които така и не бяхме направили с жена ми.
Вратата на асансьора се отвори и приятелката ми ме повика. Затворих металната врата.
Докато ни чакаше, шофьорът лъскаше усърдно със сух парцал предното стъкло. Колата без една-единствена прашинка по нея лъщеше на слънцето с изпепеляващ неземен блясък. Само да я докоснеш, и ще се опариш.
— Добро утро — поздрави шофьорът.
Същият набожен шофьор отпреди два дни.
— Добро утро — отвърнах аз.
— Добро утро — каза и гаджето ми.
Държеше котарака. Аз пък носех котешката храна и сака с котешката тоалетна.
— Страхотно време, нали? — добави шофьорът и погледна небето. — Как ли да се изразя… кристално ясно е.
Аз кимнах.
— Когато става толкова ясно, Божиите послания достигат с лекота до всички — предположих.
— Нищо подобно — възрази с усмивка шофьорът. — Посланията вече са във всичко. В цветята, в камъните, в облаците…
— А в колите?
— И в колите.
— Но колите се правят в заводи — напомних аз съвсем в свой стил.
— Който и да ги произвежда, в тях се проявява Божията воля.
— Както и в лишеите по ушите? — не остана по-назад и гаджето ми.
— Както и в самия въздух — поправи я шофьорът.
— В такъв случай в колите, произвеждани в Саудитска Арабия, се проявява Аллах.
— В Саудитска Арабия не произвеждат коли.
— Така ли? — възкликнах пак аз.
— Да.
— Ами колите, произвеждани в Щатите за износ в Саудитска Арабия? Кой бог се проявява в тях? — поинтересува се приятелката ми.
Труден въпрос.
— Виж какво, трябва да му кажем за котарака — метнах й аз спасителен пояс.
— Какво сладко коте, а? — възкликна също с облекчение шофьорът.
Котаракът беше всякакъв, но не и сладък. Всъщност беше точно обратното с проскубаната козина, наподобяваща износен килим, с върха на опашката, огънат под ъгъл от шейсет градуса, с пожълтелите зъби, с дясното око, което след раната отпреди три години сълзеше толкова силно, че животинката недовиждаше. Беше си съмнително, че ще различи маратонка от картоф. Възглавничките на лапите му бяха целите в мазоли, ушите му бяха заразени с лишеи и от старост той пърдеше поне по двайсет пъти на ден. Беше прекрасно младо коте, когато жена ми го намери под една пейка в парка и го донесе у нас, но от няколко години крееше все повече. Точно като топка за боулинг, плъзгаща се към улея. Освен това си нямаше име. Нямах представа дали това притъпява или задълбочава трагедията му.
— Хубаво котенце, писи-писи — рече шофьорът, без да протяга ръка. — Как се казва?
— Няма си име.
— А как го наричате?
— Никак — отвърнах аз. — Караме така.
— Но котаракът не е някаква буца, която седи на едно място. Движи се по своя воля, нали? Наистина е много странно нещо, което се движи по своя воля, да си няма име.
— И херингата плува по своя воля, но никой не й дава име.
— Първо, няма емоционална връзка между херингата и човека, и второ, и да й дадете име, тя няма да го познае, дори и да го чуе.
— Излиза, че животните, които не само се движат по своя воля и споделят с хората чувства, но освен това имат зрение и слух, заслужават имена?
— Да, точно така — кимна доволен няколко пъти шофьорът. — Какво ще кажете? Дали да не избързам и да не му дам име на малкото юначе?
— Нямам нищо против. Но какво име?