— Знаете ли какво мисля аз? — попита той. — Мисля, че може би трябва да погледнем на въпроса по-сърдечно.
— В смисъл?
— В смисъл че градовете, парковете, улиците, гарите, стадионите и кинотеатрите си имат имена, нали така? Всички те са получили име като компенсация за това, че са закрепени на едно място.
Нова теория.
— Да предположим — подхванах аз, — че съзнанието ми бъде напълно заличено и аз бъда закрепен на едно място — ще заслужавам ли някакво сложно име?
Шофьорът погледна лицето ми в огледалото за обратно виждане. Погледна ме подозрително, сякаш му залагам капан.
— Закрепен на едно място ли?
— Да предположим, че застина на едно място. Като Спящата красавица.
— Но вие вече си имате име.
— Прав сте — казах аз. — Щях да забравя.
На летището си получихме при регистрацията бордните карти и се сбогувахме с шофьора. Той искаше да изчака и да ни изпрати, но до полета оставаше още цял час и половина, затова мъжът капитулира и си тръгна.
— Голям образ — каза приятелката ми.
— Знам едно място, където има само такива като него — съобщих аз. — Кравите там се разхождат и търсят клещи.
— Звучи като „У дома в пампасите“.
— Може би — съгласих се аз.
Отидохме в ресторанта на летището и седнахме да обядваме, макар и да беше рано. За мен скариди, запечени с галета и сирене, за приятелката ми — спагети. Загледах как „747“ и „Трайстар“ излитат и се устремяват надолу към земята, тласкани от земното притегляне, което изглеждаше съдбовно. През това време гаджето ми оглеждаше подозрително слепналите се спагети, които ядеше.
— Мислех, че в самолетите винаги дават храна — отбеляза умърлушена приятелката ми.
— А, не — отвърнах аз и зачаках парещата буца галета със сирене в устата ми да изстине, после глътнах малко вода. Безвкусно, но горещо. — Дават храна само на международните полети. Както и на по-дългите вътрешни. Но не бих казал, че е някакво пиршество.
— А филми?
— Какви филми! До Сапоро се лети само час.
— Значи не ти дават нищо.
— Нищичко. Седиш си на мястото, четеш си книгата и пристигаш закъдето си тръгнал. Същото, както с автобус.
— Но без светофари.
— Без светофари.
— Страхотно — въздъхна приятелката ми.
После сложи вилицата върху спагетите — половината си останаха недокоснати.
— Важното в случая е, че пристигаш по-бързо. С влак е дванайсет часа.
— И къде отива спестеното време?
Аз също се отказах, оставих преполовената порция и поръчах две кафета.
— Спестеното време ли?
— Нали каза, че самолетът ти спестява над десет часа. И къде отива цялото това време?
— Времето не отива никъде. Само се увеличава. Можем да използваме тези десет часа, както сметнем за добре — в Токио или Сапоро. С десет часа можем да изгледаме четири филма, да се нахраним два пъти и така нататък. Нали?
— А ако не ни се ходи на кино и не ни се яде?
— Това си е твой проблем. Не ти е виновно времето.
Тя прехапа устна и двамата погледнахме към тантурестите корпуси на „747“ върху тармака. „747“ винаги са ми приличали на дебелата грозна старица от квартала, където навремето живеех. Огромни увиснали гърди, отекли крака, набръчкано деколте. Като място летището беше много подходящо за сборен пункт на стариците. На десетки старици, които една по една идват и си отиват. Пилотите и стюардесите, които, отметнали високо глава, сновяха напред-назад из фоайето, изглеждаха странно плоски, сякаш бяха изрязани от картон в игра на малки момиченца. Волю-неволю си помислих, че „747“ не приличат на „Дъглас Ди Си-7“ и на „Френдшип — 7 Дейс“, но всъщност може би си приличаха.
— И така, времето разширява ли се? — не се отказваше гаджето ми.
— Не, времето не се разширява — отговорих й. Казах го именно аз, но защо ли гласът не прозвуча като моя? Прокашлях се и си изпих кафето. — Времето не се разширява.
— Но всъщност се увеличава, нали? Самият ти каза, че става повече.
— Но само защото времето, необходимо за пътя, е намаляло. Като обща величина времето не се променя. Единствената разлика е, че ти можеш да изгледаш повече филми.
— Ако ми се гледат филми — добави тя.
Веднага щом пристигнахме в Сапоро, наистина изгледахме цели два филма.
Част седма
Историята с хотел „Делфин“