Инстинктивно се сетих за Хери. И чак когато се сетих за него, осъзнах, че всъщност сме напуснали Токио и сега сме в Сапоро.
Странна работа.
Някъде посред тези мисли съм заспал. Срещнах насън зеления дявол, но този път той изобщо не беше трогателен. Само мълчеше, а аз наблюдавах машинациите му.
През това време филмът бе свършил, запалиха осветлението и аз се събудих. Всички в салона се прозяваха като по заповед. Аз отскочих до бюфета и купих сладолед за двамата. Беше на камък, явно бе останал от миналото лято.
— През цялото време ли спа?
— Ъхъ — потвърдих аз. — Как беше?
— Доста интересно. Накрая целият град се взриви.
— Ау!
В киносалона цареше мъртвешка тишина. По-скоро всичко около нас беше обгърнато от мъртвешка тишина. Нещо, което не се среща често.
— Я кажи, нямаш ли чувството, че тялото ти сякаш се пренася някъде? — попита приятелката ми.
След като го спомена, наистина изпитах такова чувство. Тя ме хвана за ръката.
— Хайде да постоим така. Страх ме е.
— Добре.
— Ако не стоим така, можем да се пренесем някъде другаде. На някакво шантаво място.
Когато в киносалона отново стана тъмно и започнаха предстоящите атракции, аз отместих косата й встрани и я целунах по ухото.
— Всичко е наред. Не се страхувай.
— Вероятно си прав — прошепна приятелката ми. — Може би трябваше все пак да се качим на превозно средство с име.
През следващия час и половина, от началото до края на филма стояхме в тъмното в това състояние на тих унес. През цялото време тя беше отпуснала глава върху рамото ми. То се затопли и се навлажни от дъха й.
Излязохме от киното и след като я прегърнах, тръгнахме по осветените от лампите улици. Чувствахме се по-близки от всякога. Суетнята на минувачите ни вдъхваше спокойствие: горе на небето мъждукаха бледи звезди.
— Да не сме сбъркали града? — попита приятелката ми.
Аз погледнах нагоре към небето. Полярната звезда си беше където трябваше да бъде, но кой знае защо приличаше на фалшива Полярна звезда. Прекалено голяма, прекалено ярка.
— Странно — казах аз.
— Имам чувството, че нещо не е наред — сподели приятелката ми.
— Така е, когато попаднеш в нов град. Тялото ти не може да свикне веднага.
— Но след известно време свикваш, нали?
— След два-три дни ще се чувстваш добре — обещах аз.
Щом се уморихме да се разхождаме, влязохме в първия ресторант, който видяхме, пихме наливна бира и поръчахме сьомга и картофи. Бяхме тръгнали напосоки и бяхме извадили късмет. Бирата наистина беше пивка, а храната — много вкусна.
— Е, какво ще кажеш, дали да не си изберем къде ще отседнем? — попитах аз след кафето.
— Вече си представям мястото — отвърна гаджето ми.
— Как изглежда?
— Все едно. Намери списък на хотелите и ми чети поред имената.
Помолих един от сервитьорите да донесе „Жълти страници“ и зачетох имената в раздела „Хотели, къщи за гости“. След четирийсет имена приятелката ми ме спря.
— Ето го.
— Кой?
— Последния, който прочете.
— Хотел „Делфин“ — казах аз.
— Ето там ще отседнем.
— За пръв път го чувам.
— Но аз не си представям да отседнем другаде.
Пак се зачетох в указателя, след това набрах номера на хотел „Делфин“. Вдигна мъж с неясен глас, който обясни, че разполагали с двойни и с единични стаи. Попитах имат ли други освен двойните и единичните. Не, нямали. Имали само двойни и единични. Объркан, направих резервация за двойна стая. Цената: четирийсет на сто по-малко, отколкото бях очаквал.
Хотел „Делфин“ се намираше на три пресечки западно и на една пресечка южно от киното, където бяхме ходили. Беше малък и напълно незабележим. Незабележимостта му беше метафизична. Нямаше неонова реклама, нямаше и надпис, нямаше дори истински вход. До остъклената врата, която приличаше на служебен заден вход, имаше медна табелка, на която пишеше ХОТЕЛ „ДЕЛФИН“. Нямаше дори картинка на делфин.
Сградата беше пететажна, но преспокойно можеше да е и грамадна кибритена кутия, обърната на една страна. Не беше кой знае колко стара, но въпреки това бе изумително занемарена. Вероятно са я построили такава — занемарена.
Това беше нашият хотел „Делфин“.
Но приятелката ми явно се влюби в него още в мига, в който го видя.