— Хотелът не е лош, нали? — попита тя.
— Не е лош ли? — повторих аз сопнато думите й.
— Уютен, без излишен лукс.
— Без излишен лукс — казах и аз. — Сигурен съм, че под „лукс“ разбираш чисти чаршафи, мивка, която не тече, климатик, който работи, сравнително мека тоалетна хартия, нов сапун и пердета, които да те предпазват от слънчев удар.
— Винаги гледаш на нещата откъм лошата им страна — засмя се приятелката ми. — Така и така не сме дошли като туристи.
След като отворих вратата, видях, че фоайето е по-просторно от очакваното. В средата имаше канапета и голям цветен телевизор — даваха игра, в която се решаваше кръстословица. Не се виждаше жива душа.
От двете страни на входната врата имаше големи декоративни растения в саксии с посърнали, почти кафяви листа. Застанах на прага и започнах да оглеждам всичко. Фоайето всъщност не бе така просторно, както ми се беше сторило в началото. Изглеждаше голямо, защото в него нямаше почти никакви мебели. Канапета, часовник с кутия и огледало. Нищо друго.
Отидох да огледам часовника и огледалото. И двата бяха подарък — спомен от едно или друго събитие. Часовникът изоставаше със седем минути, в огледалото главата ми изглеждаше изкривена върху тялото.
Канапетата бяха почти толкова запуснати, както и самият хотел. Килимът беше в непривлекателно оранжево, от типа оранжево, който ще получите, ако оставите някоя избеляла черга една седмица на дъжда, а после я хвърлите в мазето, докато не хване мухъл. Това беше оранжево от първите дни на „Техниколор“.
След като се взрях, видях, че на едно от креслата като изсушена риба се е проснал плешивеещ застаряващ мъж, който беше заспал на него. В началото си помислих, че е мъртъв, но носът му помръдна. В горния край на носа се виждаха вдлъбнатинки от очила, ала самите очила ги нямаше наоколо. Което означаваше, че мъжът не е заспал, докато е гледал телевизия. Нямаше логика.
Застанах при рецепцията и надзърнах от другата страна на плота. Там нямаше никого. Приятелката ми натисна звънеца. Той прокънтя из цялото фоайе.
Изчакахме трийсет секунди, но не получихме отговор. Мъжът на креслото не се и помръдна.
Приятелката ми натисна още веднъж звънеца.
Сега вече мъжът на креслото промърмори. Така, сякаш се укоряваше. После отвори очи и ни погледна невиждащо.
Тя натисна звънеца трети път — вече по-сериозно.
Мъжът скочи и се втурна през фоайето. Промуши се покрай мен и отиде зад плота на рецепцията. Беше администраторът.
— Какъв ужас — каза той. — Наистина какъв ужас. Да заспя, докато съм ви чакал.
— Извинявайте, че ви събудихме — казах аз.
— Не се притеснявайте — отвърна администраторът.
Извади регистрационна карта и химикалка. Горният край на кутрето и на средния пръст на лявата му ръка липсваше.
Написах върху картата името си, но после размислих, смачках я и я пъхнах в джоба си. Взех друга карта и на нея вече написах фалшиво име и адрес. Най-обикновено име и адрес, които обаче ставаха за измислени набързо име и адрес. Срещу графата „професия“ посочих, че съм брокер на недвижими имоти.
Администраторът взе очилата с целулоидни рамки и дебели стъкла, които беше оставил при телефона, и се взря напрегнато в регистрационната карта.
— Сугинами, Токио… на 29 години, брокер на недвижими имоти.
Извадих от джоба си хартиена салфетка и избърсах мастилото по пръстите си.
— В командировка ли сте тук? — попита администраторът.
— В нещо като командировка — отвърнах аз.
— За колко дни?
— За един месец — казах му.
— За един месец ли? — Той ме погледна така, сякаш виждаше празен бял лист за рисуване. — Ще останете цял месец?
— Има ли нещо лошо в това?
— Не, няма нищо лошо, но, хм, бихме искали да ни се плаща за три дни напред.
Оставих на пода платнения сак, преброих двайсет банкноти от по десет хиляди йени и ги сложих върху плота на рецепцията.
— Имам още, ако тези не достигат — обясних.
Администраторът взе банкнотите с трите пръста на лявата си ръка и ги преброи с дясната. После издаде касова бележка.
— Каква стая предпочитате?
— Ако е възможно, ъглова, далеч от асансьора.
Мъжът се обърна и присви очи срещу дъската с ключовете. След дълго суетене избра стая 406. Почти всички ключове си бяха по местата. Този хотел „Делфин“ беше самото въплъщение на успеха.