Нямаше такива глезотии като пиколо, затова си отнесохме сами саковете до асансьора. Както се изрази приятелката ми, никакъв излишен лукс. Асансьорът трепереше като голямо псе с болни бели дробове.
— За по-дълъг престой нищо не може да се сравнява с малкия хотел с основни удобства.
„Малък хотел с основни удобства“ — звучеше добре. Сякаш беше взето от раздела „Пътешествия“ в дамски моден журнал: „След дълъг път не ви трябва друго, освен малък хотел с основни удобства.“
Въпреки това първото, което направих, след като отворих вратата на малката ни хотелска стая с основни удобства, беше да грабна чехъла, за да размажа една хлебарка, която пъплеше по рамката на прозореца. После вдигнах два срамни косъма, които бяха паднали при долния край на леглото, и ги хвърлих в кошчето. За мен беше ново изживяване да видя хлебарка в Хокайдо. През това време приятелката ми пусна ваната да се пълни. Повярвайте, кранът беше от най-шумните.
— Казвах ти аз, трябваше да отседнем в по-добър хотел — изкрещях й, след като отворих вратата на банята. — Имаме предостатъчно пари.
— Не става въпрос за пари. Издирването на овцата започва оттук. И недей да спориш, трябва да тръгнем оттук.
Изтегнах се на леглото и изпуших една цигара, после включих телевизора и защраках каналите, накрая го изключих. Единственото прилично нещо тук беше рецепцията. Водата в банята спря да тече и оттам полетяха дрехите на гаджето ми, последвани от звука на ръчния душ.
Раздалечих завесите на прозорците и погледнах към мрачната менажерия от сгради, точно толкова неразбираеми, както и нашият хотел „Делфин“. Макар и вече да беше девет часът, виждах зад малкото осветени прозорци хора, които работеха усърдно. Не можех да разбера какво точно правят, но никой не изглеждаше особено щастлив. В техните очи, разбира се, и аз сигурно изглеждах малко умърлушен.
Пак дръпнах завесите и след като се върнах на леглото, се претърколих на твърдите като асфалт колосани чаршафи и се замислих за бившата си жена. Замислих се за мъжа, с когото тя живееше сега. Знаех почти всичко, което имаше да се знае за него. В края на краищата навремето ми е бил приятел, то оставаше да не знам! На двайсет и седем години. Не много известен джаз китарист, но достатъчно добър, доколкото може да е добър един не много познат джаз китарист. Не беше лошо момче. Но не притежаваше стил. Мяташе се ту между Кени Бъръл и Би Би Кинг, ту между Дари Кориуел и Джим Хол.
Направо не проумявах защо бившата ми жена се вдигна и избра него. Да, хората все се различават по едно или друго. Но единственото, по което той ме превъзхождаше, беше, че знаеше да свири на китара, а единственото, по което го превъзхождах аз, бе, че знаех да мия чинии. Повечето китаристи не могат да мият чинии. Ще си съсипят пръстите и тогава вече край на всичко.
После се усетих, че мисля как съм правил секс с бившата си жена. Опитах се по подразбиране да преброя колко пъти сме правили секс за четири години брачен живот. В най-добрия случай се получаваше някакво приблизително число, а какъв е смисълът от приблизителните числа? Жалко, че не съм си водил дневник. Или поне не съм си отбелязвал в тефтерчето. Тогава щях да имам точно число. Точните числа придават на нещата усещането за реалност.
Бившата ми жена си водеше точна сметка за секса. Не че попълваше дневник. Още от първата година си записваше в една тетрадка точната дата на цикъла си и включваше и секса като допълнителен ориентир. Тетрадките бяха общо осем на брой и тя ги държеше всичките в заключено чекмедже заедно с важни документи и снимки. Не ги показваше на никого. Единственото, което знам, е, че си е отбелязвала и секса. Нямам представа какво и колко е писала. И сега, след като вече не сме заедно, вероятно няма да разбера никога.
— Ако умра — ми каза тя, — изгори тетрадките. Залей ги с бензин и ги подпали, докато станат на пепел, а после ги закопай. Няма да ти простя никога, ако остане и една-единствена дума.
— Но нали аз съм мъжът, който спи с теб. Познавам тялото ти едва ли не сантиметър по сантиметър. От какво толкова те е срам чак сега?
— Клетките в тялото се обновяват всеки месец. Дори в този миг — обясни тя и сложи пред очите ми кокалеста длан. — Почти всичко, което смяташ, че знаеш за мен, не е нищо повече от спомени.
Ако не броим месеца и малко отгоре преди развода ни, тази жена беше невероятно подредена в мисленето си. Гледаше напълно реалистично на живота си. А това ще рече, че никоя врата, която веднъж е била затворена, не се отваряше отново, нито пък имаше врата, която по правило да се оставя отворена.