— Така ли! Много ви благодаря.
— За нищо. Намерихте ли приятеля си?
— Още не — отвърнах аз, — за съжаление.
— Жалко, че не търсите мен… но не, не съм аз.
— Така излиза. Съжалявам.
Жената замълча. През това време аз се почесах с кутрето по носа.
— Всъщност исках просто да си поговоря с вас — обади се пак жената.
— С мен ли?
— И аз не знам как да го обясня, но още откакто видях обявата ви в сутрешния вестник, едвам се сдържам да не ви се обадя. Не че искам да ви притеснявам…
— Значи сте си измислили, че ви викат Плъха?
— Точно така — потвърди тя. — Никой не ми вика Плъха. Нямам дори приятели. Точно заради това ми се искаше толкова много да ви се обадя.
Аз въздъхнах.
— Е, благодаря все пак.
— Извинявайте. От Хокайдо ли сте?
— От Токио — отговорих аз.
— Значи търсите тук приятел, който също е от Токио?
— Точно така.
— На колко години е приятелят ви?
— Току-що навърши трийсет.
— А вие?
— Горе-долу на същата възраст.
— И не сте женен?
— Не.
— Аз съм на двайсет и две. С времето нещата сигурно стават по-добри.
— Е, знае ли човек? — казах аз. — Някои стават по-добри, други — не.
— Ще бъде прекрасно, ако се видим и докато вечеряме, обсъдим всичко.
— Ще прощавате, но се налага да стоя тук и да чакам да ми се обадят.
— А, да — каза жената. — Извинявайте за всичко.
— Все пак ви благодаря, че ми се обадихте.
Аз затворих.
Хитро, много хитро. Може би момиче на повикване, което си търси работа. Но можеше и наистина да е самотна. Всъщност беше все едно. Пак не разполагах с никаква следа.
На другия ден се обади само един човек — с душевно разстройство.
— Плъх ли? Остави го на мен.
Петнайсет минути ми обяснява как е разгонвал плъховете в лагер в Сибир. Интересен разказ, но пак никаква следа.
Докато чаках телефонът да позвъни, седях на продъненото кресло при прозореца и прекарвах деня в това да наблюдавам трудовите условия в офиса на третия етаж отсреща. Цял ден гледах, а пак не разбрах с какво се занимава фирмата. В нея имаше десет служители и хората постоянно търчаха насам-натам, сякаш играеха баскетбол. Някой подаваше на друг някакви книжа, трети ги подпечатваше, четвърти пък ги пъхаше в плик и хукваше към вратата. През обедната почивка едрогърдестата секретарка сипа чай на всички. Следобед на няколко от служителите им донесоха кафе. Покрай това ми се припи и на мен — помолих администратора на рецепцията да дежури на телефона и отскочих до кафенето. На връщане си купих две бутилки бира. После се разположих отново на прозореца — в офиса бяха останали само четирима души. Едрогърдестата секретарка се шегуваше с един служител младок. Изпих една бира и продължих да наблюдавам дейността в офиса, но главно секретарката.
Колкото повече гледах гърдите й, толкова по-необичайно големи ми се струваха те. Сигурно ги беше пристегнала със сутиен с презрамки като въжетата на моста Златната порта в Сан Франциско. Доста от младоците в офиса явно й бяха хвърлили око. Сексуалното привличане се долавяше и през двете стъкла на прозорците и улицата. Странно нещо е да усещаш сексуалното привличане, изпитвано от друг. Доста бързо вече ти се струва, че то е твое.
В пет часа секретарката се преоблече в червена рокля и си тръгна. Аз дръпнах пердетата и загледах по телевизията анимационно филмче. Така отмина осмият ден в хотел „Делфин“.
— Страхотно, няма що — казах аз. Вече ми ставаше навик. — Една трета от месеца изтече, а ние не сме стигнали доникъде.
— Така изглежда — съгласи се приятелката ми. — Какво ли прави Хери?
След вечеря седнахме да си починем на отвратително оранжевото канапе във фоайето на хотел „Делфин“. Наоколо нямаше никого, освен трипръстия администратор. Той беше зает: беше се покатерил и първо смени една електрическа крушка, после изми прозорците и се зае да сгъва вестниците. В хотела може би имаше и други гости, но те си стояха по стаите като мумии, които се боят от дневна светлина.
— Как вървят нещата? — попита плахо администраторът, докато поливаше цветята в саксиите.
— Нищо особено — отговорих аз.
— Май сте пуснали обява във вестниците.
— Да, пуснах — потвърдих аз. — Опитвам се да издиря този човек, наследил е земя.