— Наследил е земя ли?
— Да. Проблемът е, че наследникът е изчезнал и никой не знае къде е.
— Виж ти. Звучи ми интересно.
— Е, не е чак толкова интересно.
— Не знам, в тая история има нещо от „Моби Дик“.
— От „Моби Дик“ ли?
— Ами да. Тръпката да издирваш нещо.
— Например мамут, така ли? — намеси си се и гаджето ми.
— Ами да. Всичко е свързано — отвърна администраторът. — Всъщност съм нарекъл хотела „Делфин“ заради една сцена с делфини в „Моби Дик“.
— Охо! — възкликнах аз. — Но щом е така, нямаше ли да е по-добре да го наречете хотел „Кит“?
— Китовете не са толкова обичани — призна той с известно съжаление.
— Хотел „Делфин“ ми харесва като име — отбеляза приятелката ми.
— Много ви благодаря — усмихна се администраторът. — Между другото, за мен е чудесно предзнаменование, че сте отседнали тук за толкова дълго, и в знак на благодарност бих искал да ви почерпя вино.
— С удоволствие — отговори приятелката ми.
— Много съм ви признателен — казах аз.
— Той отиде в задната стаичка и след миг се върна с охладена бутилка бяло вино и три чаши.
— Наздраве! Още съм на работа, затова само ще отпия малко.
Ние си изпихме виното. Не беше от най-добрите, но беше леко, сухо и пивко. Дори чашите бяха красиви.
— Значи обичате „Моби Дик“ — сетих се да попитам.
— Може да се каже и така. Още от малък си мечтая да обикалям моретата.
— Заради това ли сега работите в хотел? — поинтересува се гаджето ми.
— Заради това сега съм без пръсти — отвърна мъжът. — Премазах ги на една лебедка, докато разтоварвахме кораба.
— Ужас! — възкликна тя.
— По онова време се издъних във всичко. Но животът се мени. По една или друга причина накрая станах собственик на този хотел тук. Не е кой знае какво, но криво-ляво се справям. Имам го от десет години.
Това означаваше, че мъжът не е администратор, а собственик на хотела.
— Не си представям по-добър хотел — насърчи го приятелката ми.
— Много ви благодаря — отвърна собственикът и отново ни напълни чашите.
— За десет години хотелът се е сдобил с доста… с доста особена атмосфера — престраших се аз да заявя най-безочливо.
— Да, строен е непосредствено след войната. Смятам се за голям късметлия, че успях да го купя толкова евтино.
— Какво е имало тук, преди да направите хотела?
— Сградата се е казвала „Овчият дом на Хокайдо“. Тук са се пазели най-различни документи и източници за…
— Овчи ли? — попитах аз.
— Да, свързани с овцете — потвърди мъжът.
— Сградата беше собственост на Сдружението на овцевъдите на Хокайдо, допреди десет години, де. Но заради упадъка на овцевъдството в областта Домът беше затворен — поясни мъжът, като отпи от виното. — Всъщност по онова време директор беше баща ми. Не можеше да се примири с мисълта, че любимият му Овчи дом ще затвори врати и затова, уж за да запази свързания с овцете архив, убеди Сдружението да му продаде на добра цена парцела и сградата. Ето защо и досега на целия втори етаж има архив за овцете. Е, почти всички издания и материали са стари и безполезни. Любимо начинание на един старец. Останалата сграда е моя и в нея съм направил хотел.
— Какво съвпадение — отбелязах аз.
— Съвпадение ли?
— Честно казано, човекът, когото издирваме, е свързан донякъде с овцете. И единствената следа, с която разполагаме, е тази снимка на овце, която той изпрати.
— Виж ти! — учуди се мъжът. — Нали може да я погледна?
Извадих снимката с овцете, която бях пъхнал между страниците на бележника си, и му я връчих. Той взе очилата от плота на рецепцията и се взря във фотографията.
— Май си спомних — оповести мъжът.
— Спомнили сте си ли?
— Определено.
След тези думи мъжът взе стълбата от под лампата, където я беше оставил, и я опря на отсрещната стена. Свали снимка в рамка. След това я избърса от прахта и ни я подаде.
— Не е ли същото място?
Самата рамка беше много стара, а снимката в нея беше още по-стара и освен това бе изгубила цветовете си. И да, на нея имаше овце. Общо някъде към шейсет глави. Ограда, брезова гора, планина. По форма брезовата гора се различаваше от гората върху фотографията на Плъха, но планината отзад си беше същата. Същата бе дори композицията на снимката.