— Страхотно, няма що — споделих аз с приятелката си. — И през цялото време сме минавали под фотографията.
— Точно затова ти казах, че трябва да отседнем в хотел „Делфин“ — изпелтечи тя.
— Е, и къде точно се намира това място? — попитах аз мъжа.
— Не знам със сигурност — отвърна той. — Снимката виси на това място още от времето на Овчия дом.
— Хм — изсумтях аз.
— Но има начин да разберем.
— Какъв?
— Ще питаме баща ми. Той има горе стая, прекарва там дните си. Почти не излиза, толкова е погълнат от материалите за овцете. Не съм го виждал от половин месец. Само му оставям ядене пред вратата, а след половин час подносът е празен и така разбирам, че баща ми е жив.
— Той ще ни каже ли къде се намира мястото върху фотографията?
— Вероятно. Както вече споменах, преди беше директор на Овчия дом, пък и знае всичко, каквото има да се знае за овцете. Всички го наричат Овчия професор.
— Овчия професор — повторих аз.
27.
Овчия професор изяжда всичко, разказва всичко
Според сина на Овчия професор, собственик на хотел „Делфин“, той определено можел да се похвали с щастлив живот.
— Татко е роден през 1905 година в Сендай и е най-големият син в семейство на земевладелци — обясни той. — Ако нямате нищо против, ще карам по западния календар.
— Както предпочитате.
— Не са били богати, но са живеели на своя земя. Стар род, получил имоти от местния феодал. В края на периода Едо дори е дал уважаван специалист по селско стопанство. Още от малък Овчия професор бил много ученолюбив, дете чудо, което всички в Сендай познавали. И не само ученолюбив. Бил най-добър в цигулката и в прогимназията дори изсвирил соната на Бетовен пред императора, който бил на посещение в областта. Императорът му подарил златен часовник. Семейството се опитало да го насочи към правото, той обаче отказал най-категорично. „Правото не ме интересува“, обяснил младият Овчи професор. „Тогава продължи с музиката — посъветвал го баща му. — В рода трябва да има поне един музикант.“ „Музиката също не ме интересува“, отсякъл Овчия професор. След кратко мълчание баща му попитал: „По кой път искаш да тръгнеш?“ „Интересува ме селското стопанство. Искам да следвам управление на селското стопанство.“ „Добре тогава“ — съгласил се след миг бащата. Какво друго можел да каже? Овчия професор бил внимателен и сериозен, бил от младежите, които, кажат ли нещо, го изпълняват. Баща му не можел да възрази нищо. На другата година Овчия професор бил приет в Селскостопанския факултет на Токийския императорски университет, каквото било и желанието му. Дори тогава нямало признаци ученолюбието на детето чудо да е намаляло. Всички, включително преподавателите, го наблюдавали. Той бил отличник и се радвал на всеобщо внимание. Накратко, бил сред малцината избрани. Останал недокоснат от разгулния живот, четял всяка свободна минута. Щом се уморял да чете, свирел на цигулка в двора на университета — постоянно носел в джоба на униформата си златния часовник. Завършил пръв по успех в курса и като представител на елита, започнал работа в Министерството на селското стопанство и на горите. Дипломната му работа била посветена, най-общо казано, на обединяването на селското стопанство в Япония, Корея и Тайван, което според някои си било донякъде идеалистично. Въпреки това по онова време всички говорели за дипломата му. След две години в министерството Овчия професор отишъл да проучва производството на ориз на Корейския полуостров. Правителството взело на въоръжение доклада му, излязъл като „Изследване върху отглеждането на ориз на Корейския полуостров“. През 1934 година Овчия професор бил повикан да се върне в Токио и бил представен на млад армейски офицер. Във връзка с предстоящата широкомащабна кампания в Северен Китай възложили на Овчия професор да разработи програма за развитието на овцевъдството, така че то да удовлетворява потребностите на страната. Това била първата му среща с овцете. Той насочил усилията си към разработването на обща рамка на високите добиви в овцевъдството в Япония, Манджурия и Монголия. На другата пролет, през 1935 година тръгнал на инспекционна обиколка. Пролетта минала без особени произшествия. Овчия професор поел сам с кон на обиколката и по едно време изчезнал. От него нямало ни вест, ни кост. Минали три, после четири дни. Него все го нямало. Армейският издирвателен отряд претърсил педя по педя района, но не открил Професора. Той може би бил нападнат от вълци или бил отвлечен от някое племе. После, една седмица по-късно, по здрач, точно когато всички се били отчаяли, Овчия професор се върнал в окаян вид в лагера. Лицето му било изпосталяло и на много места наранено, но очите му си били запазили блясъка. Коня му го нямало, часовника също. Професора обяснил, че се е изгубил, а конят му се е наранил и е паднал, и всички предпочели да му повярват. След има-няма месец из държавните служби плъзнал странен слух. Заговорило се, че Професора е имал с овцете „по-особени отношения“. Никой не знаел до какво се свеждат тези „по-особени отношения“. Прекият му началник го повикал в кабинета си и го подложил на разпит, за да изясни нещата. В колониалното общество не бива да има слухове. „Наистина ли сте имали по-особени отношения с овцете?“, попитал началникът. „Да“, потвърдил Овчия професор. Разпитът продължил общо взето така: