— Син съм му и не е хубаво да говоря така, но наистина си е особняк. Промени се до неузнаваемост, откакто срещна овцете. Изключително тежък характер, понякога дори жесток. Дълбоко в себе си е добър. Ако сте го чули как свири на цигулка, го знаете. Овцете навредиха на баща ми, а чрез баща ми навредиха и на мен.
— Вие обичате баща си, нали? — намеси се и приятелката ми.
— Да, обичам го. Обичам го много — потвърди собственикът на хотел „Делфин“, — но той не ме харесва. Откакто съм се родил, не ме е прегръщал нито веднъж. Не ми е казал и една-едничка добра дума. А откакто останах без два пръста и започнах да оплешивявам, не прави друго, освен да ми се подиграва.
— Сигурна съм, че не ви се подиграва нарочно — каза приятелката ми.
— На мен също не ми се вярва — добавих и аз.
— Много сте мили — каза хотелиерът.
— В такъв случай можем ли да отидем и да се видим направо с него? — попитах аз.
— Не знам — отговори мъжът. — Макар и да съм убеден, че той ще се срещне с вас, ако внимавате за две неща. Първото е да му заявите ясно, че искате да го питате за овцете.
— А другото?
— Не споменавайте, че съм ви разказал за него.
— В правото си сте да го искате — рекох аз.
Благодарихме на сина на Овчия професор и тръгнахме да се качваме по стълбите. Въздухът в горния край беше мразовит и влажен. Осветлението беше мъждиво, почти не се виждаше прахта, струпала се на валма по ъглите на коридора. Навсякъде се носеше едва доловимата миризма на стара хартия и на стара плът. Както ни беше обяснил синът, тръгнахме по дългия коридор и почукахме на допотопната врата в дъното. Върху нея имаше стара пластмасова табелка, на която пишеше ДИРЕКТОРСКИ КАБИНЕТ. Не отговори никой. Аз почуках още веднъж. И този път — никакъв отговор. При третото почукване се чу въздишка, после отговорът:
— Не ме безпокой. Махай се.
— Дошли сме да ви попитаме няколко неща за овцете, ако е възможно.
— Вървете се наяжте с лайна! — ревна отвътре Овчия професор.
Доста мощен глас за седемдесет и три годишен човек.
— Наистина се налага да поговорим с вас — извиках аз през вратата.
— Не ми пробутвайте тия тъпотии как сте искали да поговорим за овцете — каза Овчия професор.
— Но става въпрос за нещо, което вероятно не е зле да обсъдим — продължих да го увещавам аз. — За една овца, която е изчезнала през 1936 година.
Последва кратко мълчание, сетне вратата се отвори рязко. Пред нас стоеше Овчия професор.
Овчия професор беше с дълга белоснежна коса. Веждите му също бяха бели и висяха над очите му като висулки. Той беше висок към метър и седемдесет и пет. Мъж, който не губеше самообладание. С едра кост. Носът му стърчеше върху лицето под предизвикателен ъгъл, като скок от ски шанца.
В цялата стая се носеше телесната му миризма. Не, колебая се дали да я нарека така. Отвъд някаква точка тя вече преставаше да е телесна миризма и се смесваше с времето, сливаше се със светлината. Очевидно просторното някога помещение беше задръстено със стари книги и хартия до такава степен, че подът едва се виждаше. Почти всички издания бяха научни трудове, написани на чужди езици. Всички без изключение бяха покрити с петна. Вдясно до стената имаше мръсно легло, а при прозореца — махагоново писалище и въртящ се стол. Плотът на писалището беше сравнително подреден, листовете хартия бяха струпани на спретнати купчинки, затиснати с преспапиета с формата на овце. В стаята беше тъмно и единствената светлина идваше от прашната крушка от шейсет вата на лампата.
Овчия професор беше облечен в сива риза, черна жилетка и панталони от плат „рибена кост“, които бяха съвсем обезформени. Ако в помещението беше по-светло, може би щеше да се окаже, че сивата риза и черната жилетка са бяла риза и сива жилетка. Не беше изключено това да са били първоначалните им цветове, но беше трудно да се каже.
Овчия професор се разположи на писалището и ни показа с пръст да седнем на леглото. Стигнахме някак дотам, като прескачахме книги, все едно прекосяваме минно поле, и седнахме. Леглото беше толкова осезаемо мръсно, че се притесних да не би дънките ми „Левис“ да се залепят за чаршафите. Овчия професор преплете пръсти върху писалището и ни погледна вторачено. Чак до кокалчетата пръстите му се чернееха от косми. Чернота в рязък контраст с ослепителната белота на главата му.
Най-неочаквано Овчия професор взе телефонната слушалка и изкрещя:
— Донеси ми вечерята, бързо! Е — обърна се той към нас. — Споменахте, че сте дошли да обсъдим една овца, която е изчезнала през 1936 година.