— Точно така — потвърдих аз.
— Хмм — рече той. После внезапно се изсекна много силно в парче хартиена салфетка. — Желаете ли да ми кажете нещо? Или да попитате?
— И двете.
— Първо да чуя какво имате да ми казвате.
— Знаем какво е станало с овцата, която ви е избягала през пролетта на 1936 година.
Овчия професор прихна.
— Нима твърдите, че знаете как съм загърбил всичко, каквото съм имал, заради овца, която се опитвам да издиря от четирийсет и две години?
— В течение сме — потвърдих аз.
— Можете и да си измисляте.
Извадих от джоба си сребърната запалка и я сложих върху писалището заедно със снимката с овцете на Плъха. Старецът протегна космата ръка, взе запалката и снимката и ги разгледа хубаво под лампата. Страшно дълго из стаята се носеха частици тишина. Шумът на града не проникваше през дебелите двойни прозорци и тишината беше нарушавана само от пукането на старата лампа.
След като разгледа внимателно запалката и снимката, старецът угаси с щракване лампата и разтърка очи с месести пръсти. Сякаш се опитваше да вкара в черепа си две електрически крушки. Когато свали пръсти, очите му бяха мътночервени като на заек.
— Извинявайте — каза Овчия професор. — От толкова време съм заобиколен с малоумници, че вече се отнасям с недоверие към всички.
— Не се притеснявайте — казах аз.
Приятелката ми се усмихна любезно.
— Представяте ли си какво е да си оставен сам с една мисъл, когато нейното въплъщение ти е било отнето, било е направо изкоренено? — попита Професора.
— Не, не си представям.
— Това е истински ад. Лабиринт от подземен ад. Без лъч светлина, без глътка вода. Ето какво е животът ми от четирийсет и две години насам.
— Заради овцата ли?
— Да, да, да. Всичко е заради овцата. Овцата ме остави насред водовъртежа на събитията. През пролетта на 1936 година.
— И вие напуснахте Министерството на селското стопанство, за да търсите овцата, нали?
— Онези буквояди бяха големи тъпанари. Нямаха никаква представа за истинската стойност на нещата. Вероятно никога няма да проумеят колосалното значение на онази овца.
На вратата се почука, после се чу женски глас.
— Донесох ти яденето.
— Остави го — отвърна Овчия професор.
Чу се как жената оставя подноса на пода, сетне и ехото на стъпките й, които се отдалечаваха.
Приятелката ми отвори вратата и донесе храната на писалището на Овчия професор. Върху подноса имаше супа, салата, хлебче и кюфтета за Професора, както и две кафета за нас.
— Вие вечеряли ли сте? — попита Овчия професор.
— Да, благодаря — отговорих аз.
— Какво ядохте?
— Телешко с винен сос — отвърнах.
— Запечени скариди — рече приятелката ми.
Овчия професор изсумтя. После започна да яде супата, като хрускаше с крутоните.
— Нали ще ме извините, но ще хапна, докато говорим. Гладен съм.
— Разбира се — казахме в хор.
Овчия професор продължи да гребе от супата, а ние отпихме от кафето. Докато се хранеше, старецът гледаше само в купичката.
— Знаете ли къде се намира мястото от снимката? — попитах аз.
— Да. Познавам го много добре.
— Ще ни кажете ли?
— Чакайте малко — отвърна Овчия професор и отмести встрани вече празната купичка. — Едно по едно. Да започнем от събитията от 1936 година. Първо ще говоря аз, после — вие.
Кимнах.
Овчия професор подхвана:
— Овцата влезе в мен през лятото на 1935 година. Бях тръгнал на инспекция на пасищата в Манджурия и Монголия, по едно време изгубих пътя и се натъкнах на пещера. Реших да пренощувам в нея. През нощта сънувах овца, която ме питаше дали може да влезе вътре в мен. „Защо пък не!“, отвърнах аз. По онова време не се замислих особено. Все пак си беше сън. — Старецът прихна и се зае със салатата. — Беше от порода, каквато не бях виждал никога дотогава. Покрай работата си знаех всички породи овце по света, тази обаче беше неповторима. Рогата бяха извити под странен ъгъл, краката бяха къси и набити, очите — бистри като изворна вода. Руното беше чистобяло, ако не броим кафеникавата звезда върху гърба. Никъде по света няма такава овца. Затова й казах, че нямам нищо против да влезе в тялото ми. Като специалист по овцете нямах намерение да пропускам такава находка.